Довършителката

Поблагодарих му и си тръгнах. Пътьом отново минах покрай превзетата секретарка.

– О, слава на небесата, че си цяла и невредима, миличка – рече с видимо облекчение тя.

Погледнах я изненадано.

– Да не очакваше, че Тансий ще ме изяде, или нещо подобно?

– Разбира се, че не, как изобщо ти мина през ума. Просто предположих, че може да ти прилошее от вълнение от височайшето му присъствие.

– Е, издържах някак си – рекох троснато и излязох през вратата.

Щом се озовах на улицата, се потупах по джоба, в който лежеше официалната бланка. Беше ми се представила рядка възможност и аз не бях пропуснала да се възползвам. Усмихнах се, защото знаех точно какво ще направя с нея.

Щях да напиша писмо.

Този ден бе много специален за мен. Чакаха ме още куп задачи.

QUADRAGINTA QUINQUE

НОВИЯТ ОБЛИК

Отидох право вкъщи, където Хари Две ме очакваше нетърпеливо. Междувременно планът окончателно се избистри в главата ми. Придърпах един стол, напълних перодръжката с мастило и разгънах бланката на масата пред себе си. Трябваше да наклоня глава, защото едното ми око бе затворено, но знаех добре какво искам да напиша.

Бях видяла бележките, които Моригон нахвърля върху доклада на Уъга, работещ на Стената, тъй че имах известна представа за почерка и. Във всеки случай, достатъчно добра, за да разбера, че всички инструкции за направата на красиви неща в Комините, са излезли изпод нейната ръка. Яростта ми по адрес на тази Женска нямаше край. Заради нея се бях блъскала ден след ден срещу мизерна надница само за да могат всичките ми изделия да се озоват после в някаква яма. Сетих се за останалите Уъгове – Ковачите, Фермерите или онези, трудещи се до припадък на Мелницата. Каква друга причина можеше да има да ни държат постоянно гладни и изморени, освен за да не се замисляме какво всъщност е Горчилище?

И все пак почеркът, който се канех да имитирам днес, не беше на Моригон, а на Тансий. Бях го огледала добре върху многобройните книжа, пръснати по бюрото му. Съставях писмото си бавно, използвайки думи, които често го бях чувала да използва, за да не остане у получателя и капка съмнение, че посланието действително идва от председателя на Съвета.

След като приключих, оставих пергамента настрана. Стомахът ми къркореше и надзърнах в долапа, но със съжаление открих, че вътре няма нищо. Докато съзерцавах празните лавици, пъхнах ръка в джоба си и напипах монетите, спечелени от Личис Макгий. Осени ме внезапна идея и се упътих към вратата, но спрях насред път и се огледах. Приличах на същинско плашило – изпомачкана, мръсна и окървавена.

Взех шепа сапун на прах, съблякох всичките си дрехи и отидох на чешмата. В продължение на десет минути усърдно изтърквах мръсотията от кожата си. Влязох отново вътре и се подсуших. Косата ми бе мокра, но чиста и за първи път от много време можех да понасям собствената си миризма.

Огледах отново монетите в шепата си.

На пръв поглед идеята ми се стори налудничава, но после си рекох: Защо пък не?

Намерих в още неразровената докрай купчина в ъгъла чифт възкъси панталони и отесняла блуза, изплетена от мама. После напъхах порасналите си крака в обувки, останали отпреди три години. В тези неща вероятно изглеждах смешна, но те поне бяха що-годе чисти, за разлика от обичайните ми дрехи.

На главната улица имаше магазин, наречен „Хубавите рокли“, който продаваше облекло за Женски. Често го бях подминавала, но никога не ми бе минавало и през ум да вляза вътре. Когато отворих вратата, дрънна звънче и една пухкава, спретната продавачка на около четирийсет Сесии излезе насреща ми. При вида ми явно реши, че съм сбъркала адреса, но все пак попита хладно:

– С какво мога да помогна?

Аз поначало се чувствах неловко в подобни ситуации, а сега направо си глътнах езика и последните останки от самообладанието ми изтекоха през пролуките на пода.

– Мислех да си взема някои нови неща – измърморих едва.

– Моля? – постави ръка на ухото си тя.

– Някои нови неща – повторих сломено. Почти бях решила да се обърна и да си вървя. Женските като мен нямаха място в

„Хубавите рокли“. Ако изобщо получаваха някакви дрехи, те бяха просто вехтории, доизносвани от чужд гръб.

– Че защо не каза веднага, миличка? Предполагам, носиш и пари? – добави, гледайки ме изпитателно. Протегнах и пълната си с монети шепа и лицето и просия. – Повече от достатъчно са. Я дай да те поогледам... – Тя надяна чифт очила с дебели лещи и веждите и се качиха на челото. – Чакай, чакай, ти не си ли онова девойче от Дуелума? Вега Джейн?

– Същата.

Тя се завъртя около мен.

– Висока и слаба си, с хубави, широки рамене и дълги крака. Ще бъдеш доста елегантна, ако се поиздокараш.

– Така ли? – учудих се.

– Нека извадя това-онова и ще видим какво ще се получи.

След доста време и безброй проби, някои от които удачни, а други – не, тя постави върху щанда пакет с част от покупките ми, докато други, онези, които бях харесала най-много, бяха върху мен самата. Старите ми дрехи отидоха право в кофата за боклук.