Довършителката

Преминах бързешком през селото и стигнах целта си тъкмо навреме. Едва бях успяла да се притая в храстите, когато каретата изтрополя, излизайки от къщата на Моригон. Знаех, че тя е вътре и че отива да се срещне с Тансий на южния край на Стената, близо до Комините. Бях избрала това място, защото знаех, че е максимално отдалечено от дома и – така щях да имам повече време да осъществя замисъла си.

Щом каретата се отдалечи, се промъкнах до постройката – но не до парадния и вход, а до задния. Извадих инструментите си и ключалката скоро поддаде. Влязох на пръсти и се ослушах за някакъв признак от присъствието на Уилям или на прислужницата, която знаех, че също работи тук.

Единственият Уъг, когото исках да видя, беше брат ми. Той вече ми бе показвал спалнята си на втория етаж, тъй че без труд я открих. Почуках тихо и отвътре се дочуха стъпки. По походката познах, че е той.

Вратата се отвори и Джон се изправи пред мен. Стори ми се още пораснал и наедрял. Дрехите му бяха красиви, но този път и моите не им отстъпваха. И можех да се обзаложа, че съм също толкова чиста и добре ухаеща като него.

Очите му ме огледаха любопитно и изведнъж си дадох сметка, че не може да ме познае.

– Джон, аз съм, Вега. – Устните му леко се разтвориха. – Толкова много ли съм се променила?

– Какво се е случило с теб?

– Просто си поднових гардероба.

– Какво правиш тук?

Усетих свиване под лъжичката. Във въпроса му нямаше и грам топлина. Само подозрение, примесено с досада.

– Дойдох да те видя.

– Моригон ми каза какво се е случило помежду ви. Тя се е застъпила за теб пред Съвета. Спасила е живота ти, Вега! А ти се отплащаш за добротата и с предателство.

– Не мислеше така, когато се видяхме в Приюта. Когато си изплака очите заради изчезването на родителите ни. Тогава беше доволен, че съм ти казала. Сам го призна.

– Оттогава имах време да размисля – махна с ръка Джон. – Да, трябваше да знам за тях, но това не променя нещата. Ти предаде Моригон. – Той млъкна и ме загледа навъсено. – Е, какво търсиш тук? Имам още много работа тази вечер.

Събрах цялото си самообладание и рекох, вече по-меко:

– Исках просто да те видя. Отдавна се каня, но все не намирам време. Знам, че и ти си много зает на Стената.

Прехапах устни и се изругах наум. Не биваше да споменавам Стената. Видях как чертите му помрачняха още повече.

– Защо си казала на работниците ми да пренебрегват моите заповеди?

Че откога станаха твои работници, помислих си.

– Те пробиваха допълнителни отвори в металните ленти и така ги отслабваха. Заради това Дъф Делфия изгуби краката си.

– Знам, знам, Моригон ми докладва.

Моригон е докладвала на теб? Виж, това е нещо ново.

– Ще се погрижим за него, не бери грижа – продължи той. – Патерици. Протези. Инвалидна пенсия. Няма да има от какво да се оплаква.

– Няма да има от какво да се оплаква? – възкликнах невярващо. – Та той е останал без крака, Джон. Как би се чувствал ти, ако беше на негово място и трябваше да ходиш на протези?

– Той е работник, Вега. Такива като него е нормално да претърпяват злополуки. Но ние се грижим за тях. И за семействата им. Благодарни сме за тяхната служба в името на общото благо.

Благодарни сме за тяхната служба? Откога брат ми бе започнал да говори така за обикновените Уъгове?

– Аз също съм работничка – отсякох. – Какво ще стане, ако изгубя ръка или крак в Комините, докато се бъхтя за вас и за проклетото ви общо благо?

Той се вторачи в мен, но изражението му не се промени от резките ми думи.

Надзърнах през рамото му, оглеждайки стаята. Тя бе добила съвсем друг облик от последното ми посещение насам. Всеки сантиметър от стените бе покрит с чертежи и диаграми, изпъстрени с непознати за мен символи и знаци. Мяркаха се и рисунки на противни, ужасяващи създания. Главата на едно от тях представляваше маса от слузести пипала, а друго имаше крака на паяк и щипци наместо уста.

Хвърлих му озадачен поглед, тръпнеща от надигналата се в мен тревога. Той бързо затвори вратата зад себе си.

– Какви са тези твари, Джон? – попитах, смръщвайки лице от отвращение.

– Много от съществата, срещу които ще се изправим, са страшни, но това не означава, че не бива да учим за тях. Всъщност колкото повече знаем, толкова по-подготвени ще бъдем.

– Просто не искам да затъваш в неща, които могат да те... погълнат.

– Бъди спокойна, Вега, напълно съм способен да се справя.

Преглътнах и най-сетне изрекох онова, заради което бях дошла:

– Джон, не си ли мислил да се върнеш да живееш при мен? В стария ни дом? Бихме могли да...

Но той вече поклащаше глава.

– Невъзможно. Горчилище се нуждае от мен в настоящата ми роля. Моригон ме уверява, че съм абсолютно незаменим.

Всички надежди, които таях у себе си, се разсеяха яко дим. Преди да успея да кажа нещо, Джон забързано продължи:

– Но ти не бива да оставаш тук. Моригон няма да се зарадва, ако те завари. Тя трябваше да излезе да се срещне с Тансий, но скоро ще се върне.

– Не се и съмнявам. Какво друго ти е разправяла за мен? Освен че съм я предала?

– Всъщност нищо особено.