Довършителката

Следващата ми спирка бе зданието на Съвета. Изкачих се по стъпалата, разминавайки се с няколко служители, които ми хвърлиха учудени погледи. Без да им обръщам внимание, отворих едно от масивните крила на портала. То бе гравирано с орли, лъвове и нещо, което приличаше на убит Гарм. Мина ми през ума, че Уъгът, който го е изработил, вероятно никога не е виждал Гарм отблизо – изображението бе твърде далеч от ужасяващия облик на оригинала.

За първи път използвах парадния вход. При предното си посещение бях окована във вериги и ме вкараха през задната врата.

Озовах се в просторно преддверие с високи тавани, добре осветено и с приятна температура. Из него сновяха напред-назад членове на Съвета в достолепните си мантии, съпровождани от своите по-скромно облечени сътрудници – повечето Мъжки и само тук-таме по някоя Женска. Винаги се бях чудила защо малко място като Горчилище има нужда от Съвет, че и от толкова грамадна и помпозна сграда за него. Но както повечето ми въпроси, и този засега оставаше без отговор.

Отидох до облицовано с мрамор гише, зад което седеше ниска Женска със строг вид, облечена в сива туника, бялата и коса бе толкова силно опъната назад, че очите и изглеждаха полегати като на котка. Тя вирна нос към мен и произнесе с превзет тон:

– Мога ли да ви помогна с нещо?

– Надявам се, че да – отвърнах. – Тансий тук ли е в момента?

Носът и се вирна още повече, тъй че ако исках, можех да надзърна и в двете и ноздри.

– Тансий? Търсите Тансий? – каза го така, сякаш бях поискала среща с Господ.

– Точно така.

– А вие как се казвате? – попита хладно.

– Вега Джейн.

Нещо трепна в лицето и, издавайки, че е разпознала името ми.

– А, разбира се – рече по-дружелюбно. – Дуелумът. – Погледът и се плъзна по изстрадалата ми физиономия и тя цъкна съжалително с език. – Божичко, виж си лицето само. А сега се сещам, че съм те виждала из Горчилище. Дори беше хубавичка. Тъжна работа.

– Благодаря – измърморих на този двусмислен комплимент. – Е, тук ли е Тансий?

Тя моментално си възвърна формалния вид.

– И по какъв повод го търсиш?

– Личен въпрос. Както знаете, брат ми е специален сътрудник...

– Знам всичко, което е необходимо, за младия Джон Джейн, благодаря – присви устни тя, обмисляйки как да постъпи. – Един момент – рече накрая и като се измъкна иззад гишето, заситни надолу по коридора, като на няколко пъти се обърна да ме погледне.

Зачаках търпеливо връщането и, зяпайки наоколо. Точно над вратата имаше изображение на Алвис Алкумус. Той изглеждаше мъдър и благ, но също и някак замечтан, което ми се стори интересно. Брадата му бе толкова дълга, че стигаше до гърдите. Откъде ли бе дошъл, за да основе селото? Дали бе минал през Мочурището? Или тогава то още не е съществувало? А може би просто е изникнал от земята като гъба? Всъщност все повече клонях към убеждението, че историята за него е просто измислица, пръкнала се от развинтеното въображение на някой Уъг.

Закрачих покрай стените, оглеждайки окачените по тях грамадни картини. Повечето представляваха батални сцени, включващи различни фантастични същества и Уъгове, облечени в брони. Битката на зверовете, за която ни бяха преподавали по време на Обучението. Легендата за нашите предци, победили злите създания и изтласкали ги обратно в Мочурището.

Едно от платната привлече вниманието ми, защото съдържанието му ми бе твърде познато. То изобразяваше воин в ризница, въоръжен с копие и яздещ Слеп, който прескачаше нещо. Върху дясната му ръка бе надяната тъмна ръкавица. Колкото до копието, то бе същото като Мълнията, която сега се спотайваше – макар и в умален вид – в собствения ми джоб. Само цветът му беше не жълт, а черен. Воинът без съмнение бе Женската, загинала на бойното поле по време на пътуването ми в миналото.

Освен цвета на копието в картината имаше и други неточности. Предметът, който ездачката прескачаше, бе малка скала. Подобно препятствие изобщо не налагаше скок от страна на Слепа. Също така тя преследваше Фрек, а на онова бойно поле нямаше никакви Фрекове. Там Женската бе запратила копието си по Колос, бе прескочила мен и после се бе издигнала във въздуха, за да се сражава с друга фигура, възседнала гигантски Адар.

Естествено, не бе изключено на картината да е нарисувана друга битка, но не мислех така – всичко останало твърде точно съответстваше на спомена ми. Просто Колосът и аз бяхме заличени, а на наше място бяха добавени малката скала и Фрекът. Друго – тук щитът закриваше лицето на воина, а аз ясно помнех, че Женската го бе свалила, позволявайки ми да я видя. Вероятно Моригон не искаше зрителите да направят връзка с нейната прародителка. А Колосът бе премахнат, защото Уъговете, с изключение на мен, нямаха дори представа за съществуването на тези чудовища.

Тъкмо се извърнах от картината, чух да приближават бързи стъпки. Дребната, превзета рецепционистка се връщаше, при това, както ми се стори, силно развълнувана.

– Тансий ще те приеме – рече запъхтяно, като очите и щяха да изхвръкнат от орбитите пред тази перспектива.

– Това нещо необичайно ли е? – попитах.