Черна дупка

След като остана неподвижен няколко минути, за да даде възможност на туптящото си сърце да се успокои, Рийз продължи да се придвижва надолу по слабия, криволичещ наклон; светлината на Мъглявината се отдалечи, за да бъде заменена от белите проблясъци на редица равномерно подредени лампи. Рийз се беше вторачил в тях, докато минаваше отдолу. Никой не знаеше на какъв принцип работеха глобусчетата с големина на юмрук. Очевидно лампите бяха блещукали тук, без да ги поддържа който и да било, векове наред — поне повечето от тях; тук-там редицата беше прекъсната от тъмнината на някоя отказала да работи лампа. Рийз минаваше през тъмните места потръпвайки; както винаги умът му се втурна напред през годините към едно бъдеще, когато на миньорите щеше да им се наложи да работят без присъствието на древните лампи.

След като измина петдесет метра от галерията — една трета от пътя по обиколката на звездата — светлината на Мъглявината и шумът от дъжда изчезнаха напълно. Рийз стигна до обширно, цилиндрично помещение, чийто покрив се намираше на около десет метра под повърхността на звездата. На светлината от лампите проблясваха стени от неръждаем метал. Това беше входът към същинската част на мината; стените на помещението бяха пробити от отворите на пет кръгли галерии, които водеха към сърцето на звездата. Къртиците — копаещите машини — режеха и пречистваха метала в галериите, като го връщаха на повърхността под формата на буци руда, които можеха да се обработват.

Истинската функция на хората тук долу беше да подпомагат ограничените възможности на машините за копаене при вземането на решение — да нагаждат нормите им може би или пък да насочват дълбаенето на нови галерии около развалените колички. Малцина бяха хората, способни на нещо повече… макар че някои миньори, като Рох например, бяха пълни с пиянски истории за геройските си подвизи при тези екстремни гравитационни условия.

От едната галерия долиташе тътнещ, стържещ звук, Рийз обърна креслото. След няколко минути в светлината на залата навлезе тъпа муцуна и с болезнено бавни движения една от машините, които миньорите наричаха Къртици, си проправи път през края на тунела.

Къртицата представляваше цилиндър от матов метал с дължина от около пет метра. Движеше се с помощта на шест широки гуми. Муцуната на Къртицата беше покрита с режещи приспособления и щипки, подобни на ръце, които разработваха желязото на звездата. Към задната част на машината беше прикрепен широк кош, който съдържаше няколко буци прясно отрязано желязо.

Рийз каза рязко:

— Състояние!

Къртицата се придвижи още малко напред и спря. Отговори по начина, по който отговаряше винаги:

— Пълно сензорно блокиране.

Гласът й беше писклив и плосък и излизаше някъде от вътрешността на одрасканото й тяло.

Рийз често си мислеше, че ако знаеше какво се крие зад този кратък доклад, щеше да разбере много повече от онова, което го озадачаваше в света.

Къртицата протегна една ръка от муцуната си. Посегна назад към коша в задната си част, започна да вдига буци руда с големината на човешка глава и се зае да ги трупа на купчина върху пода на залата. Рийз погледа работата й известно време. Около приспособленията на муцуната й имаше груби следи от заваряване, а също така и около осите на колелата и край местата, където бяха закрепени кошовете; освен това по обвивката на Къртицата се забелязваха дълги и тънки белези, които ясно показваха на кои места са били отрязани разни приспособления преди много дълго време. Рийз присви очи, за да вижда само широките цилиндрични контури на Къртицата. Какво ли е било закрепено на мястото на онези белези по корпуса й? С внезапно прозрение той си представи реактивните двигатели, които поддържаха Белт в орбитата му, съединени с Къртицата. Във въображението му отделните съставни части се движеха безразборно, събираха се и се отделяха в различна степен на неправдоподобност. Дали бе възможно реактивните двигатели някога да са били част от Къртицата? Дали навремето тя не е била някакъв летателен апарат, пригоден за работа тук долу?

Не беше изключено обаче други приспособления да са били прикрепени към тези белези — приспособления, които отдавна са излезли от употреба и такива, които той въобще не беше в състояние и да си представи — може би „сензорите“, за които говореше Къртицата.

Рийз усети прилив на необяснима благодарност към Къртиците. В цялата заобикаляща го, срутваща се вселена, тези толкова непознати същества представляваха единственият елемент на нещо странно, нещо от друг свят; те бяха единственото, върху което трябваше да се труди въображението му. Първият път, когато бе започнал да размишлява върху това, че някъде и някога нещата могат да са различни от това, което са тук и сега, беше преди около стотина смени, когато една Къртица ненадейно го запита дали не му се струва, че въздухът на Мъглявината става все по-труден за дишане.

— Къртицо — каза той.

От носа на Къртицата се протегна снабдена със стави метална ръка; върху Рийз се фиксира някаква камера.

— Небето днес изглеждаше малко по-червено.