Въпреки неприятното усещане от спускането, той изпита чувство на облекчение. Чудеше се какво ли щяха да си помислят колегите му, ако можеха да го видят сега. По своя воля да слезе в мината по време на свободна смяна… и то за какво? За да си говори с някакъв багер!
Пред очите му заплува овалното лице на Шийн — интелигентно, скептично и прагматично.
Усети как страните му пламнаха от червенина и изведнъж се зарадва, че спускането му беше скрито в мъглата.
Излезе от мъглата и пред погледа му се показа звездното ядро. То представляваше шуплесто, петдесет метра широко кълбо от желязо, видимо надраскано от ръцете и машините на хората. Водещият кабел — както и разклоненията му, разпръснати равномерно около Белт — скърцаха по протежение на железния екватор със скорост един метър в секунда.
Спускането му забави ход; Рийз си представи повдигащия механизъм четиристотин метра над главата му, напънал се да го държи така, че да уравновеси мощното притегляне на звездата. Сега теглото се възвръщаше много по-бързо и достигна до способния да изтърбуши гръдния му кош връх от пет гравитационни единици. Колелата на креслото започнаха да се въртят с бръмчене; след това внимателно докоснаха движещата се желязна повърхност. Получи се удар, който го остави без въздух. Кабелът рязко се освободи, заплющя в обратна посока и изчезна в мъглата. Креслото бавно се търколи и накрая спря, след като беше отнесло Рийз на няколко метра от релсата на кабела.
Няколко секунди Рийз остана неподвижен в тишината на безлюдната звезда, за да може дишането му да се приспособи. Вратът, гърбът и краката му се чувстваха удобно в дебелата тапицерия, без по тях да се забелязват парчета срязана от натиска на въздуха плът или дреха. Той внимателно вдигна лявата си ръка; усещането беше като че ли около нея бяха увити железни ленти, но Рийз успя да достигне малкото контролно устройство, инсталирано в страничната облегалка на креслото.
Извъртя глава на няколко градуса наляво и надясно. Креслото му стоеше самотно в центъра на железен пейзаж. Плътна ръжда покриваше повърхността, надраскана от долини с дълбочина по няколко сантиметра и надупчена от малки кратери. Хоризонтът беше на не повече от дванайсетина метра; струваше му се, че седи на върха на някой купол. Погледнат през слоя от облаци около звездата, Белт представляваше верига от кутийки, която се движеше из небето, а кабелите му завъртаха кабините и работилниците с по един пълен оборот на всеки пет минути.
Рийз често беше прехвърлял в ума си последователността от събития, която беше довела до съществуването на тази гледка. Звездата вероятно беше стигнала до края на активния си живот много векове преди това, оставяйки след себе си едно бавно въртящо се ядро, нажежено до бяло. В това нагорещено море са се образували острови от втвърдено желязо, които са се сблъсквали и постепенно са се слели. Най-накрая около желязото трябва да се е втвърдила кожица, която е ставала все по-плътна и изстинала. В този процес са били уловени мехурчета въздух, които са нашарили сферата с каверни и тунели — и по този начин са я направили достъпна за човешките същества. Най-накрая преситеният с кислород въздух на Мъглявината е повлиял на блестящото желязо, като го е покрил с патина от кафяв оксид.
Ядрото на звездата вероятно вече беше изстинало чак до центъра си, но Рийз обичаше да си представя, че усеща едва доловимо топлинно излъчване от повърхността, последния призрак на звезден огън…
Тишината беше прорязана от някакво виене, далеч над него. Нещо проблясващо се стрелна надолу през въздуха и се удари в ръждата на метър от креслото на Рийз, като причини лек трус. Образува се малък кратер с диаметър около сантиметър; струйка дим се мъчеше да се издигне, въпреки притеглянето на звездата.
Сега през въздуха започнаха да съскат нови и нови малки снаряди; звездата зазвънтя от ударите.
Дъжд. Преобразуван от падането си през гравитационна яма от пет гравитационни единици в градушка от димящи куршуми.
Рийз изруга и посегна към контролното табло. Креслото се търколи напред, а всяка издатина и долчинка наоколо го оставяха без въздух. Той все още беше на няколко метра от най-близкия вход на миньорската фабрика. Как можа да бъде толкова небрежен и да се приземи на повърхността — сам, — когато съществуваше опасност от дъжд? Пороят ставаше все по-плътен и биеше по повърхността навсякъде около него. Той се сви, прикован за креслото си, в очакване дъждът да застигне главата и откритите му ръце.
Отворът на миньорската фабрика беше един дълъг правоъгълник, изрязан в ръждата. Креслото му се търкаляше убийствено бавно надолу по лекия наклон към вътрешността на звездата. Най-сетне покривът на фабриката се хлъзна над главата му; отделен на безопасно разстояние, дъждът пълзеше по ръждата.