Черна дупка

— Да се разпръснат. Да отидат по всички краища на тази мъглявина. Трябва да запълним всяко подходящо кътче, което намерим тук; повече не можем да разчитаме на реликвите от едно чуждо за нас минало. Ако искаме да процъфтим, трябва да станем истински обитатели на това място, да намерим най-добрите начини да живеем тук, да използваме собствените си изобретателност и ресурси… — Още един пристъп на кашлица прекъсна думите му. — Искам да настъпи онзи демографски бум, за който си говорихме с теб. Повече никога не бива да рискуваме бъдещето на расата в един-единствен кораб, нито дори в една-единствена мъглявина. Ние трябва да го изпълним този проклет облак, да отидем в други мъглявини и тях също да ги изпълним. Искам не само хиляди, а милиони човешки същества на това проклето място, които говорят, драскат и учат. А също така и кораби… ще се нуждаем от много кораби. Виждам как се развива търговия между населените мъглявини, също както е ставало с легендарните градове на старата Земя. Виждам как откриваме начин дори да посетим областите на гравитационните същества… А също така виждам как някой ден ще построим кораб, който ще може да ни отнесе обратно през Болдеровия пръстен, входа към родната вселена на човека. Ще се върнем и ще кажем на братята си там какво се е случило с нас… — Най-накрая енергията на Холербах се изтощи; посивялата глава се отпусна върху грубата си възглавница, а очите бавно се затвориха.

Когато всичко свърши, Рийз го отнесе до вратата и измъкна планетария от вдървените пръсти. Той мълчаливо хвърли тялото в кристалночистия въздух и го гледа как се отдалечава, докато се загуби на фона от падащи звезди; след това, както беше пожелал старият Учен, Рийз подхвърли планетария в небето. В рамките на няколко секунди той беше изчезнал.

Усети до себе си топлината на човешко тяло — Джейън стоеше тихо при него. Той взе ръката й, стисна я леко и мислите му запрепускаха към нови, неизследвани цели. Сега, когато приключението беше свършило, двамата с Джейън можеха да помислят за нов живот, за свой собствен дом…

Джейън зяпна. Тя посочи.

— Боже мой… виж!

В небето се бе появило нещо. Представляваше някакво компактно, светлозелено дървесно колело, подобно на дърво с диаметър два метра. Успя да спре на не повече от няколко метра от лицето на Рийз и започна да кръжи там, като поддържаше положението си с бързи приплясквания от въртенето си. От ствола му излизаха къси, дебели крайници, а по различни точки от периферията бяха захванати нещо като инструменти от дърво и желязо. Рийз напразно потърси някакви мънички пилоти из дървото.

— По Кокалите, Рийз — рязко каза Джейън, — какво, по дяволите, е това?

Четири очи, сини и шокиращо подобни на човешките, се отвориха в горната част на ствола и се впериха в двамата със сериозен поглед.

Рийз се ухили. Даде си сметка, че приключението съвсем не беше свършило.

Всъщност, то може би тъкмо започваше.