Черна дупка

Ех, ако небето беше синьо, помисли си той с една далечна част от мозъка си. Чудя се как ли изглежда синьото… Дори в детството на родителите му — поне така беше казал баща му — все още имало отсенки на синьо в небето, много далеч, в краищата на Мъглявината, далеч отвъд облаците и звездите. Рийз затвори очи и се опита да си представи един цвят, който никога не беше виждал, с мисълта за нещо студено, за чиста вода.

Така се беше променил светът от времето на баща му… Защо? И дали щеше да се промени отново? Дали щяха да се върнат синьото и другите студени цветове, или пък червеното щеше да се сгъстява, докато заприлича на цвета на съсипаната плът…

Рийз стигна с теглене до кабината си и пусна крана. Свали работната си дреха и започна да трие покритата си с кървави петна кожа, докато почувства болка.

Плътта се отдели от тялото в ръцете му като люспата на изгнил пърлен плод; костта заблестя в бяло…

Той лежеше в мрежата си с широко отворени очи и си припомняше.

В далечината проехтя три пъти звънец, ударен на ръка. Значи все още беше по средата на смяната — трябваше да издържи още една смяна и половина, цели дванайсет часа, преди да има извинение да напусне кабината си.

Ако останеше тук, щеше да полудее.

Рийз се изтърколи от мрежата, навлече си гащеризона и се плъзна навън от кабината. Най-краткият път до бара на началника на снабдяването беше по протежение на Белт покрай порутената леярна; съвсем съзнателно той се обърна и запълзя в обратната посока.

Хората му кимаха през прозорците или от мрежите, изнесени навън, когато минаваше покрай тях, като някои се усмихваха с едва забележима симпатия. В Белт имаше само няколкостотин човека; трагедията вероятно беше засегнала почти всекиго. От няколко кабини се носеха звуци на тихо ридание или викове на болка.

Рийз живееше сам, като се придържаше най-вече към собствената си компания; но познаваше почти всички обитатели на Белт. Сега се влачеше бавно покрай кабини, в които хората, които познаваше малко по-отблизо, вероятно страдаха, а може би и умираха; той обаче продължи напред с усещането, че изолираността му се сгъстява около него като пушек.

Барът на началника на снабдяването беше една от най-големите сгради на Белт с дължина около двайсет метра; беше нашарена с катерещи се по нея въжета, а по-голямата част от едната стена беше покрита със стоки за бара. По време на тази смяна мястото беше претъпкано: вонята на алкохол и тютюн, бученето на гласовете, притеглянето на маса разгорещени тела — всичко това удари Рийз така, сякаш се беше блъснал в стена. Джейм, барманът, въртеше търговията си със замах и дрезгаво се смееше през посивяващата си, сплъстена брада. Рийз се застоя на ръба на кръжащата тълпа, изпълнен с нежелание да се върне в изолираната си кабина; пиенето и смехът обаче сякаш се носеха около него, изключвайки го и той се обърна, за да си върви.

— Рийз! Чакай…

Беше Шийн. Избутала се бе от центъра на група мъже; един от тях — огромен, застрашителен миньор на име Рох, се провикна с пиянски глас подир нея. Страните на Шийн бяха влажни от жегата в бара и освен това си беше отрязала опърлената коса; инак си беше грейнала и чиста в една нова и едва покриваща плътта й работническа дреха. Когато заговори, гласът й все още звучеше доста дрезгаво от пушека.

— Видях те да влизаш. Вземи. Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш точно от това. — Тя му подаде някакво питие в една покрита с петна сфера.

Почувствал се внезапно неумел, Рийз каза:

— Тъкмо си тръгвах…

— Зная. — Шийн се приближи към него, без да се усмихва и побутна питието към гърдите му. — Вземи го все пак. — Той отново усети притеглянето на тялото й като топлина в стомаха си — защо ли имаше гравитационното й поле толкова различен привкус от този на останалите? — а освен това си даваше сметка, че го разсейват белите й ръце.

— Благодаря. — Рийз взе питието и засмука пластмасовото зърно на сферата; по езика му се разля горещ алкохол. — Може би наистина имах нужда точно от това.

Шийн го изгледа с неприкрито любопитство.

— Странен чешит си, Рийз, нали?

Той отвърна на погледа й, като позволи на своя да се плъзне по гладката кожа около очите й. Беше поразен от това, че тя всъщност не бе много по-възрастна от самия него.

— В какъв смисъл съм странен?

— Пазиш себе си само за себе си.

Рийз сви рамене.

— Слушай, става въпрос за нещо, което трябва да преодолееш — продължи Шийн. — Необходима ти е компания. Както и на всички нас. Особено след смяна като тази.

— Какво искаше да кажеш преди? — попита той внезапно.

— Кога?

— По време на експлозията. Каза, че било много трудно да се построи нещо, което е достатъчно силно за тази вселена.

— Е, и какво?

— Ами… каква друга вселена съществува?

Тя засмука от напитката си, като пренебрегна призоваващите я крясъци от групата зад нея.

— Кой го е грижа?

— Баща ми имаше навик да казва, че мината убивала всички ни. Човешките същества не били създадени да работят там долу и да пълзят в столове на колелца при условия на пет гравитационни единици.

Тя се разсмя.