Sedmiyat pechat

беше тъкмо обратното. Куршумите летяха по-бързо от звука и свистенето изпре варваше гърмежа.

- Шшшт! - прошепна Надежда. - Не вдигай шум.

- Но те стрелят по нас!

- Стрелят наслуки. Не ни виждат.

Опасного жужене около кануто стихна, гърмежите се отдалечиха и заглъхнаха. Надежда се оказа

права. Непознатите не виждаха канутата. Пред очите им се простираше само черната повърхност на

Байкал, която се сливаше със сибирската нощ.

XXIII

КАНУТО СЕ ВРЯЗВАШЕ ВЪВ ВОДАТА с равномерна скорост, греблата се повдигаха ту откъм дясната, ту

от лявата страна, гребците се задъхваха от усилието да поддържат ритъма: едно-две, едно-две, давай,

давай, едно-две, продължавай напред, още малко, едно-две, едно-две...

Но десетте минути гребане си имаха цена. Томаш усещаше как мускулите на раменете и врата му

натежават като камъни и ръцете му се схващат от еднообразните движения. Останали без сила, двамата

дишаха тежко, поемайки с мъка всяка глътка въздух. Бяха изчерпили горивото на страха в отчаяните

усилия на бягството и се налагаше да намалят темпото, с което въртя ха греблата. Кануто вече не се

носеше като изстрелян снаряд, а се плъзгаше по повърхността като крехка и деликатна орехова черупка,

чувствителна към лекото полюшване на Малое море, тесния проток между острова и континента.

- Къде са? - прошепна Томаш между две вдишвания. Опитваше се да укрот и сърцето си, което

продължаваше да отмерва вихрен батук.

- Кой? Филка и Борка?

-Да.

- Не знам. Тук някъде.

Томаш се посъвзе и се огледа, опитвайки се да долови някакво движение, но тъмнината около кануто

бе непрогледна. Успя да съзре само няколко светли точки пред себе си - навярно самотни къщи,

пръснати в степта или тайгата. Ясно различимите светлини на Хужир и трепкащият пламък от огъня на

Камагън зад тях подсказваха, че все още са в опасна близост с брега на Олхон. Непроницаемо черна,

 Африкански танц, изпълняван в кръг с пляскане на ръце и биене на барабан. - Б. пр.

водата напомняше пет рол; бледите светлинки около езерото потрепваха като факли и отраженията им се

полюшваха с непостоянния ритъм на вълнението.

След няколко минути отдих загребаха отново, но вече без яростното настървение, което ги беше

тласкало напред. В главите им продължаваше да отеква отново и отново онзи звук, който бяха чули при

бягството си от Шаманка - зловещото изсвирване на куршумите, разсичащо въздуха около тях като не-

видими ятагани, което ги бе накарало да осъзнаят, че големите беди никога не идват с предизвестие, а

по-скоро връхлитат ненадейно от засада, невидими и вероломни.

Загубиха представа от колко време гребат. От плажната ивица на юртеното селище, под меката

привечерна светлина, бре гът от другата страна на Малое море им се струваше изкусително близко, на

една ръка разстояние. Но сега на двамата бегълци, залутани като слепи в нощта, обезверени, с болезнено

сковани гърбове и разяждани от страх, разстоянието им изглеждаше непреодолимо. Близо ли бяха? Или

далече? Вглеждаха се в светлините и им се струваше, че стоят на едно и също място; после се загледаха

към огъня на Камагън и осъзнаха, че се е стопил до едва доловимо потрепване, като звездица, блещука-

ща на хоризонта - явен знак за това колко далеч назад беше останала Шаманка.

Внезапно кануто се удари в нещо невидимо и двамата из тръпнаха. Дали не бяха заседнали? Дали не

бяха се ударили в скала? Надежда се наведе и слепешком опипа дървото. Ако ударът беше пробил

кануто, на дъното щеше да има вода.

- Какво беше това? - прошепна Томаш тревожно.

Ръката на Надежда обходи цялото дърво, но отвътре кануто си беше сухо, което я накара да въздъхне

с облекчение.

- Всичко е наред - увери го тя.

- Тогава какво стана?

Въпросът беше основателен, още повече че кануто си стое ше неподвижно. Рускинята се надигна

внимателно и се наведе напред, за да опипа кануто от външната страна. Топна ръка в студената вода при

носа и обходи лодката от единия до другия и край, без да разбира какво се е случило. И тъй като нищо

не установи, наведе се още малко и потопи цялата си ръка във водата, с известен страх, докато пръстите

и докоснаха рохкава зърнеста повърхност.

- Пясък! - възкликна тя. - Заседнали сме на пясъчен нанос.

- Ах, не може да бъде! Ами сега?

- Блин! Трябва да се измъкнем оттук.

Томаш се закрепи на кануто и с греблото опипа дъното. Наистина беше пясък и по всичко личеше, че

носът се е врязал в него, докато задната част на лодката свободно се носеше по водата.

- Не мислиш ли, че сме стигнали до плажната ивица? - ре ши се да попита той.

- Възможно е. Можеш ли да вид иш нещо?

Двамата се взряха напред, опитвайки се да различат нещо. Вече бяха свикнали с тъмнината, но беше

невъзможно да зърнат нещо отвъд гъстия мрак пред тях. Сякаш бяха пропаднали в бездна, напълно

изгубени в непроницаемата тъма. Но се налагаше спешно да разберат къде се намират. Томаш отново