Sedmiyat pechat

него. Чуха викове някъде назад и обърнаха глави, опитвайки се да разберат какво става, но тъмнината

беше непрогледна и нищо не успяха да видят - дочуваха се само заповеди, тропот на тичащи хора и

удари по метал.

Продължиха с протегнати напред ръце, слепешката опипвайки пътя; различаваха само чезнещия

силует на човека отпред. Борис беше единственият, който знаеше къде отиват, и затова вървеше отпред,

водейки ги през боровата гора. Понякога се натъкваха на дънери, удряха се в клони, деряха ги бодли ви

храсти, но страхът ги подтикваше напред, принуждаваше ги да тичат с наострени сетива, тупащи сърца

и притъпена болка.

Четиримата се придвижваха из тайгата няколко десетки минути, попадайки от време на време в

непроходими храсталаци, които ги караха да се върнат и да заобиколят, докато неусетно гората пред тях

се отвори. Излязоха на една поляна и се озова ха пред малко селище.

- Каранци - съобщи Б орис.

- Намираме се в село Каранци - поясни Филипе шепнешком, без да смее да говори по-високо. - Б орка

познава добре мястото.

- Кой е Борка?

Приятелят му посочи руснака.

- Борис. Казваме му Борка.

Борис им направи знак да изчакат и потъна в нощта, оставяйки тримата заковани пред селото,

треперейки от студ и страх, без да знаят какво да правят.

- Къде отиде той?

- Отиде да види как да ни измъкне оттук. Ще чакаме.

Останаха смълчани една дълга минута, почти затаили дъх, за да чуват по-добре. Опитваха се да

различат всеки подозрителен шум, всеки съмнителен звук, но всичко беше спокойно и чуваха само

собственото си притаено дишане.

- Кои са въоръжените типове?

- Не знам.

- Тогава защо бягаме?

- Защото не е нормално въоръжени лица да влизат посреднощ в селището. - Филипе още беше

задъхан. - След смъртта на Хауърд и Атанасов дойдох да се скрия тук, в Олхон. Познавам място то от

студентските си години в Ленинград. - Направи пауза, за да си поеме дъх. - През цялото време се

страхувах, че същата съдба може да сполети и мен. Затова подготвих нещо като охранителна система с

момчетата, на които плащам всеки месец. - Махна по посока на мрака, който беше погълнал Борис. -

Борка е един от тях.

Отново замълчаха и се ослушаха за необичайни шумове. Нищо. Чуваха само собственото си, все още

учестено дишане и шумоленето на дърветата, шепнещи си с вятъра.

- Тези въоръжени мъже - каза Томаш - как са открили къде се криеш?

- Добър въпрос.

- Мислиш ли, че са ни прослед или, мен и Надя?

- Вероят но.

- Още от Москва ли?

- Вероят но.

- По дяволите - прошепна историкът отчаяно. - Нищо не съм усетил.

Филипе въздъхна.

- Вината е моя - каза той. - Не трябваше въобще да отгова рям на твоя имейл.

- Но откъде са разбрали?

Приятелят му се замисли над въпроса.

- Ходи ли до Виена?

- Ходих. Отидох до ОПЕК, за да се опитам да разбера какво си разследвал в деня, в койт о са били

убити американецът и българинът.

- Знач и там е станало. Засекли са те и са поставили някой да те следи, за да видят докъде ще ги

заведеш.

Томаш поклати глава съкрушено.

- Ама какъв глупак съм наистина.

- Вината е моя - повтори Филипе. - Аз трябваше да съм по-досетлив.

Дочуха стъпки и млъкнаха разтревожени, опитвайки се да разпознаят заплахата. Един силует се

материализира до група та, карайки ги да изт ръпнат от ужас. Беше Борис, който се беше завърнал от

мрака. Руснакът прошепна няколко думи и ги поведе из безлюдните улици на спящото село, към сграда,

която напомняше обор.

- Борка пита дали си във форма - каза Филипе.

- Аз ли? Да, м исля, че да - отвърна Томаш. - Защо?

Борис запали фенерче и го насочи към стената на обора. Светлината заигра по дървото, докато намери

онова, което търсеше.

- Защото ще трябва да ги използваме.

Бяха велосипеди.

КАРАХА ПО НЯКАКВА ПЪТЕКА СЪС ЗАПАЛЕНИ ФАРОВЕ И ИЗЛЯЗОХА на прашен черен път, където спряха.

Тримата пред него заспориха нещо на руски и всеки сочеше в различна посока - явно имаше разногласие

в групата.

- Какво става? - поиска да узнае Томаш, прекъсвайки непонят ната славянска реч.

- Опитваме се да решим накъде да тръгнем - обясни Филипе на английски, за да могат руснаците да

следят разговора. - Борка иска да ни отведе в Хужир, но на мен ми се струва рис ковано. Въоръжените

типове със сигурност ще отидат там.

- Каква е алтернат ивата?

- Ами това е проблемът - отбеляза приятелят му. - Не знам.

- Аз имам предложение - каза Надежда.

- Казвай.

- Старият Камагън.

- Не говори глупост и.

- Чуй ме, Филка - ум олително каза тя. - Днес ход их да го посетя в Шаманка. Камагън ще намери нач ин

да ни измъкне оттук, ако отидем при него.

- В Шаманка?

- Да.

Настана тишина, докато Филипе преценяваше тази възможност. Попита Борис нещо на руски и след

като чу мнението му, настъпи педала и кимна утвърдително.

- Да тръгваме натам.

Свиха по пътя и се отправиха на запад. Езерото беше наблизо, съзираха едва доловима виделина пред