Sedmiyat pechat

се основава на почитание към природата и защита на природните феномени. Надя разчита именно на

тази етика.

Надежда млъкна и дойде ред на стареца да говори.

- Какво казва?

- Майката Земя и Бащата Небе са ни създали и хранили в продължение на м илиони години. Те

заслужават нашата почит - прошушна Филипе, превеждайки изреченото от Камагън. - Хората смятат, че

светът е материален и предназначението му е да им служи. Но не е така. Проблемът е, че хората са

загубили почитта си към Майката Земя и поради това всички сме об речени. Трябва да почитаме езерото

и планината, тайгата и степта, орела и рибата, ако не - всичко ще изгубим. Трябва ни тэнгэрь мэднэ.

Всеки от нас е отговорен за онова, което пра ви. Тэнгэрь вижда всичко, той е творец на съдбата.

- Какво ни трябва? - попита Томаш, прекъсвайки сим ултанния превод.

 Израз от бурятската култура, който означава „лична отговорност―. - Б. пр.

- Тэнгэрь мэднэ — повтори Филипе. - Това е лич ната отговорност, връзката ни с вселената. Шаманите

смятат, че връзката на човешките същества с вселената е пряка, без каквито и да било посредници - нито

свещени книги, нито свещеници, нито дори шамани. Само тэнгэрь мэднэ.

Камагън млъкна за малко и рускинята отново се включи в разговора. Този път говореше развълнувано

и сочеше последователно ту към плажа, ту към вътрешността на пещерата, ту към езерото. Филипе беше

така увлечен от думите и, че престана да превежда, но не се и наложи. Старият шаман я изслуша

мълчаливо, поклати глава, когато най-сетне млъкна, и произнесе една-единствена дума:

- Да.

Това да ги подтикна към действие. Влязоха в пещерата и повдигнаха нещо, което Томаш в тъмното не

можа да различи. Видя, че го влачат към входа на пещерата.

- Какво е това?

- Кану, не виждаш ли?

Наистина беше дървена лодка. Тясна и дълга, тя побираше двама човека. Слязоха в подножието на

скалата и пуснаха лодката във водата, след което се върнаха в пещерата, за да вземат още едно кану.

Томаш тръгна с тях и този път се включи в пре насянето на лодката. На входа на пещерата, крепейки

кануто, той се спъна в един камък и едва не полегя от скалната урва, но успя да запази равновесие.

Тогава чу гласа на Надежда.

- Пристигат.

Обърна глава, вдигна кануто по-високо и надникна, опит вайки се да разбере какво става. Мракът над

плажната ивица бе прорязан от светлините на приближаващи се фарове.

Бяха джиповете.

- Бързо! Бързо!

Тримата мъже почти тичешком се спуснаха надолу по склона с кануто на рамене. Хвърлиха кануто

във водата и Филипе махна към Томаш.

- Ти и Надя ще сте в това кану. - Посоч и близката лодка. - Аз и Б орка ще се качим в другото.

Надежда се вмъкна в лодката и изчака Томаш да се настани. Той хвърли бърз поглед към мястото,

където беше видял джиповете, и установи, че колите са спрели, вратите са отворени и хората изскачат

навън. Повече не му трябваше да гледа. Зае мястото си и хвана греблото.

- Бързо!

Филипе изпсува на португалски, докато се качваше във второто кану.

- Откъде тези куч и синове знаят къде сме?

- Дали някой не ни е издал? - под хвърли Томаш.

- Кой? Пред и малко решихме да дойдем тук, на Шаманка.

- Може би претърсват целия остров.

В далечината се разнесоха гласове. Хората от джиповете ги бяха открили.

Греблата на двете канута се потопиха във водата и лодките започнаха да се отдалечават от скалата.

- Къде отиваме? - попита Томаш, койт о вече не виждаше другот о кану.

Отговори му тъмнината.

- Ще се разделим - обад и се гласът на Филипе. - Ти оставаш с Надя.

- Къде ще се срещнем?

- Не знам. После ще се свържа с теб.

Непознатите тичаха по плажа и за миг стигнаха до Шаман скала. Гребейки с ярост, Томаш набра

преднина и едва тогава се осмели да погледне назад. Видя силуетите на мъжете, които се очертаваха на

фона на скалната стена, осветени от бледото призрачно сияние на огъня на Камагън. Нещо проблясваше

в ръцете им.

Ззззззммм, ззззззммм, ззззззммм.

Звукът раздра въздуха около кануто, последван от пукотевица. Разнесоха се няколко последователни

пльок-плъок във водата пред тях: куршумите явно бяха попаднали в езерото.

- Те стрелят по нас! - извика Гомаш изплашен.

В този момент съзнанието му като че се раздвои. Едната му половина беше връхлетяна от страха и

порива да избяга, да се махне оттам, да се измъкне на всяка цена, но другата, рационалната,

наблюдаваше ставащото с необикновено отчуждение - имаше чувството, че е само зрител, който гледа

сцената от разстояние, сякаш събитията не го засягат. Рационалната му половина остана смаяна от

онова, което се случваше. Никога не беше допускал, че може да се превърне в мишена. Мислеше, че

първо се чува пукот и едва след това просвирванего на куршумите, както във филмите, но всъщност