Sedmiyat pechat

непознатите. Дробовете им щяха да се пръс нат от напрежение и собственото им дишане им се струваше

толкова шумно, че неминуемо щеше да ги издаде, но продължаваха да тичат все по-напред и по-напред,

навлизайки дълбоко навътре в гората.

Томаш чу сподавен стон и се обърна назад. Видя Надежда, паднала до един храст.

- Хайде - каза той, след като се върна назад и и подаде ръ ка. - Бързо!

Рускинята направи опит да стане, но лицето и се изкриви от болка.

- Не мога - изстена тя. - Навехнах си крака.

Томаш я дръпна по-силно.

- Хайде. Не можем да спрем.

Девойката стана и направи няколко крачки, които наподобяваха подскоци на куц крак. Очевидно не

беше в състояние да продължи.

- Не мога! - изплака тя. - Боли ме.

Томаш погледна назад. Преследвачите още не се бяха поя вили, но беше повече от ясно, че останат ли

на място, скоро щяха да ги хванат. Огледа се наоколо отчаян, търсейки реше ние, но в главата му беше

останала една-единствена мисъл.

- Трябва да се измъкнем оттук.

- Бягай - каза тя. - Ти можеш да тичаш, за разлика от мен. Бягай, Том ик!

Историкът я изгледа изкушен. Предложението и беше разумно. Ако останеше с Надя, щяха да заловят

и двамата, ако побегнеше, имаше шанс да се измъкне. При всички случаи тя беше изгубена. Най-

разумното решение несъмнено бе да бяга.

Почти беше решил да го направи, но в последния момент се спря. Спомни си какво се беше случило

на двамата учени, преследвани от същите тези мъже или други като тях, и осъзна, че ако я остави, това

би означавало да я обрече на сигурна смърт. Не можеше да го направи. Не би могъл да живее със

спомена за това. Но оставането на това място беше истинско самоубийст во. Какво да реши? Да бяга, или

да остане?

Ослуша се за преследвачите. Все още ги нямаше, но гласовете приближаваха. Не биваше да стоят

повече тук, трябваше да се размърдат. Секундите изтичаха, трябваше на всяка цена да излязат от

безизходицата и да намерят някакво решение.

- Облегни се на мен - каза той, подлагайки рамот о си, и прехвърли ръката и през врата си. - Да

тръгваме.

Повлече я из гората, напрягайки всичките си сили; тя куцукаше, опряна на него. Напредваха

отчайващо бавно, независимо от старанията си, и Томаш си даде сметка, че така доникъде няма да

стигнат. Изтощението си казваше думата и дистанция та между тях и преследвачите се топеше. Всеки

момент щяха да ги настигнат. В отчаянието си зърна храст между два бора и се втурна натам. Помогна

на Надежда да се скрие зад листака и самият той направи същото. Гърдите им продължаваха да хрип-

тят и Томаш направи знак да укротят дишането си.

Тишина.

Чуруликането на птиците изпълваше тайгата с кротки тре ли, но онова, което преди биха сметнали за

обикновен концерт на природата, сега им се струваше зловещ знак, че са в плен на първичните сили на

природата. Пойната песен на птиците им напомняше, че това не беше светът на хората, че законите тук

са различни и всеки ловец може да се превърне в дивеч за друг. Чакаха спотаени, цялото им внимание

беше концентрирано върху друг род шумове и звуци. Не се наложи да чакат много. Дочуха гласовете на

мъжете и шума от придвижването им между храстите. Нямаше съмнение: преследвачите бяха наблизо.

Застинаха неподвижно и затаиха дъх, капки пот избиха по челата им. Оставаше им само да се молят, че

храстът наистина ще ги прикрие.

Обзет от напрежение, Томаш се питаше доколко ефикасно беше укритието им. Допреди малко, в

трескавата суматоха на бягството, този храст му се струваше чудодейно разрешение. Но сега не беше

толкова сигурен. Представи си как преследва чите идват и се взират наоколо, още по-бдителни от преди,

и си даде сметка, че той и Надя бяха изложени на показ, почти голи, като деца, които се крият зад завеса,

но крачетата им издават къде са. Невъзможно беше да не ги забележат, заключи той с примряло от страх

и изтощение сърце. Колко глупаво постъпиха, като се укриха тук. Но вече нищо не можеше да се

направи, просто нямаха алтернатива. Не им оставаше нищо друго, освен да стоят неподвижни като

статуи и да се молят непознатите да не ги забележат.

В този момент се появи един мъж.

Видяха клоните да се разклащат и мъжът изневиделица из никна пред укритието им. Пристъпваше

бавно, с дебнеща походка, без да издава звук, като дива котка по време на лов. Бе ше с дънки и кожено

яке, а онова, което държеше в ръцете си, изплаши до смърт Томаш. Макар че никога не го бе виждал на

живо - само във филмите и на снимки във вестниците, - историкът разпозна „АК-47―. Мъжът вървеше

през тайгата с Калашников в ръце и нямаше никакво съмнение, че дивечът бяха те.

Томаш и Надежда замръзнаха от ужас. Струва ше им се, че шумът от ударите на сърцата им се долавя

на сто метра разстояние. Смъртта бродеше наоколо, душеше страха им, улавяше топлата им диря. Чуха