Sedmiyat pechat

- Разбира се - съгласи се Томаш. - Но аз питам дали наистина го обичаш?

- А, това ли?

Продължи да върви мълчаливо.

- Е?

- Мъжете са си мъже. Вие харесвате секса, аз също харес вам секса. Какво лошо има в това?

- Обичаш ли Филипе?

- Обичам всички мъже, с коит о съм. Стига да плащат, всич ко е наред.

Томаш замълча за миг, замислен над думите и.

- Не ти ли се иска да се измъкнеш от този живот?

- Какъв живот? На професионалистка в секса?

-Да.

- Блин! - изруга тя. - Ама какъв ти е проблемът?

- Никакъв. Само м и е любопит но, това е. - Вгледа се напрегнато в нея. - Принудена си да живееш така,

нали?

Надежда се разсмя.

- Какво, искаш да ме спасяваш ли?

- Да, защо не?

Рускинята млъкна и се вгледа в земята под краката си.

- Ти си м ного м ил, Том ик. Но аз нямам нужда да бъда спасявана.

- Така ли мислиш?

- Така. Никой не ме принуждава да водя този живот. Правя го, защото обичам парите и защото м и

доставя удоволствие. Ако днес реша да приключа с това, веднага ще го направя. - Изгледа го

дружелюбно. - Знаеш ли какво означава името ми?

- Надя?

- Не, глупчо. Надежда. Знаеш ли какво означава?

Томаш сви устни.

- Нямам представа.

- Надежда означава упование — каза тя и се усмихна лъче зарно. - Упование. Разбираш ли, Том ик? Аз

имам вяра. - Впери замечтан поглед в хоризонта. - Когато завърша факултета следващата година, знаеш

ли какво ще направя? Ще си намеря някой Иван и щe замина с него да живея в Крим. - Тръсна рижите си

коси безгрижно. - Не бери грижа за мен.

- А мафията ще те пусне ли?

- Каква мафия? Живея както м и се иска и ще зарежа този живот , когато реша. Тук мафиите нямат

думата. Ще правя с тялото си каквото искам, а на който му се ще, ще плаща. - Кимна към Томаш. - А ти

с твоите проповеди трябва да знаеш, че вече няма да има гратис. Отсега нататък, ако смяташ да играеш

играта, ще плащаш. Не си по-различен от другите.

141

ОБЛАК ПРАХ ИМ ПОДСКАЗА, ЧЕ НАБЛИЗО ИМА ПЪТ ОТ УТЪПКАНА пръст. Стрелките на

ръчния часовник на Томаш вече се приб лижаваха към обед. Двамата бегълци се влачеха безмълвно из

степта, прекалено изнемощели, за да поддържат разговор. Гората се спускаше по планинския склон и

достигаше до малка ливада, но двамата предпочетоха да продължат по откритата пустош, където се

ходеше по-лесно.

Прахолякът в далечината ги извади от летаргията, в която бяха изпаднали, и им вдъхна живот така,

както въздухът съживява спихнат балон.

- Хора идват насам! - възкликна Надежда. - Най-сетне!

- Да, но идват насам - отбеляза Томаш. - А на нас ни тряб ва някой да от ива натам.

- Няма значение. Щом идва кола, знач и наблизо има път на зона. Това е чудесно!

Опитаха се да предвидят трасето на автомобила, който вдигаше тази пушилка, но скоро разбраха, че

има само един възможен път - този, който водеше към тях. Степта се свиваше на това място до тясна

ивица, притисната между тайгата и езерото, поради което и възможностите не бяха много. Никакъв ав-

томобил не би могъл да премине през гъстата гора, а не се виждаше друг облак прах, който да показва

движение по друг път през близката гора. Следователно автомобилът, който се приближаваше, щеше

неминуемо да мине покрай брега, където двамата се намираха. Изкачиха се на малко възвишение и

зачакаха с надежда.

Облакът нарасна и ревът на мотора премина в кресчендо. Ненадейно колата изскочи иззад един хълм

и се понесе насреща им. Беше джип. Веднага след него се показа друг и Томаш усети как нещо прерязва

гърдите му. Беше познал джиповете от предишната нощ.

- Те са! - извика Томаш.

Дръпна Надежда за ръката и затича по склона надолу, пре пускайки лудо из степта. Не беше сигурен

дали са ги видели, макар че това му се струваше твърде вероятно. Страхът оле коти крачката му и

умората се изпари, заместена от прилив на енергия, която вече си мислеше, че не притежава. Двамата

хукнаха из откритата пустош, преценяйки близостта на джиповете по слух и с крайчеца на окото. След

няколко минути лудешки бяг пресякоха линията на дърветата и потънаха в тайгата.

Сред боровете и храстите напредваха много по-бавно - достатъчно бавно, за да разберат, че моторите

са угаснали. Чуха да се удрят врати. Явно ги бяха открили и ги преследваха. Дочуха викове на мъже,

които им подействаха като приток на адрена лин; подвикванията на преследвачите им вляха

допълнителни сили и ги тласнаха напред, в отчаяно бягство. Тичаха с все сила сред дърветата, удряйки

се в клоните, тръни и храсти късаха дрехите и кожата им. Но нищо не можеше да ги спре. Тичаха като

зайци сред гъсталака и се промушваха между боровете, стараейки се да увеличат разстоянието между

тях и преследвачите.

Продължаваха да крещят заповеди някъде зад тях, ту по-наблизо, ту по-далече. В някои моменти им се

струваше, че още миг и ще ги заловят, но веднага след това се убеждаваха, че се отдалечават от