Sedmiyat pechat

спусна греблото, но този път непосредствено пред кануто. Достиг на пясъка много по-бързо, отколкото

от средата на лодката. Събрал кураж, Томаш събу обувките и чорапите, нави панта лоните до коленете и

се приближи до носа.

- Остави ме да мина - пом оли т ой.

- Внимавай, Том ик.

Потопи боязливо стъпалото си във водата. Студът веднага преряза тялото му и у шите му забучаха.

Постепенно потопи целия крак и стъпи на пясък, преди водата да е стигнала до коляното му. После

нагази и с другия крак и с огромна предпазливост тръгна напред, крачка след крачка, докато водата

стигна до глезените му, а после съвсем се отдръпна.

- Плажът е - установи с облекчение. - Ст игнахме отсрещния бряг.

Върна се назад и помогна на Надежда да слезе от кануто. Двамата поеха, хванати за ръце към плажа,

като слепци по непознат път, и спряха едва когато престанаха да усещат пясъка и почувстваха тревата на

сибирската степ под стъпалата си.

- Накъде сега? - попита Томаш, докато об уваше чорапите и обувките си.

- Мисля, че е най-доб ре да отидем до Сахюрта.

- Пеш ли?

Надежда цъкна раздразнено с език.

- Да виждаш случайно авт обус?

- Не.

- Тогава защо задаваш ид иотски въпроси, Том ик? Разбира се, че ще трябва да отидем дотам пеш.

Томаш се надигна припряно.

- Много доб ре - каза той. — Тръгваме ли?

Рускинята продължаваше да седи на тревата.

- Можеш ли да видиш нещо в тъм нот о?

- Аз ли? Не.

- Тогава сядай и мълч и.

БЯХА ЗАДРЯМАЛИ ВКОПЧЕНИ ЕДИН В ДРУГ, СЛЕТИ В ПРЕГРЪДКА, която ги пазеше от острия студ на

степната нощ. Първи Томаш отвори очи и видя ясната синева, която постепенно превзема ше небето.

Размърда се и събуди Надежда.

Първите слънчеви лъч и огряваха другата страна на Олхон, очертавайки черния издължен силует на

острова на тъмния фон на мастиления небосклон. Огледаха се наоколо и за първи път видяха как

изглеждаше брегът, където бяха заседнали. Около тях се разстилаше степта, после започваше тайгата,

покриваща планинските склонове в далечината; пред тях имаше ред лагуни, заливи и носове се врязваха

в бреговата линия, пясъчни ивици се редуваха с надвиснали зъбери. Потърсиха следи от другарите си по

суша и по вода, но единственото, което видя ха, беше сянката на изоставеното кану, полюшващо се на

плажа като довлечен отнейде дънер, носещ се по ритмично при иждащите вълни, които се разбиваха и

заливаха пясъка.

- По-добре да тръгваме - предложи Томаш.

Този път Надежда одобри предложението и стана. Утринната светлина беше оскъдна, но достатъчна,

за да различат пътя. Подгонени от студа и глада, те бързо поеха по пътя. Прегазиха ниската степна трева

и се отправиха на югозапад, като следва ха бреговата линия, доколкото беше възможно, и хлътваха по

пътеките навътре в сушата винаги щом се наложи.

- Далече ли е мястото, където от иваме?

- Сахюрта ли? Около четиридесет километра.

Томаш се ококори.

- По дяволите! Това си е цял маратон! - Взря се в хоризонта. - Нищо ли няма преди това?

- Доколкото знам, не.

- Да не б и да е онова селце, където хванахме фериб ота за Олхон?

- Точ но т ова. Оттам можем да вземем автобус и да отидем до Иркутск.

- Не е ли опасно? Ония т ипове, коит о са ни по петите, може да дебнат по този път...

- А каква е алтернат ивата, Том ик?

- Не знам. Ти м и кажи.

Надежда махна към планините на северозапад.

- Можем да тръгнем в тази посока и да стигнем до Манзурка - предложи тя. - Но дотам са осемдесет

километра.

- А ако се качим нагоре по брега?

- Още по-зле. Най-близкото селище е Байкалское, на около триста километра.

Томаш сви устни.

- Добре, тогава най-д обре е да рискуваме и да вървим в онова селце с ферибота - прим ири се той. —

Може и да се качим на автостоп, преди да стигнем дотам, знае ли се?

Степта беше еднообразна, но неравна, непрекъснато се катереха и слизаха от хълмовете. Ниски храсти

растяха на почти еднакво разстояние един от друг, сякаш някой ги беше засаж дал. Виждаха се

магарешки бодли и градински чай, а жълтият нюанс на слънчогледите придаваше цвят на сухия пейзаж

със землиста окраска.

- Никой ли не живее тук? - отчая се Томаш след половин час ходене.

- Нет - потвърди Надежда, без да вд ига оч и. - Земята е много бедна, нали виждаш? Има малко вода в

степта. И понеже мястото е почти пустинно, никой не иска да се засели тук.

Невисоки ридове се изпречваха на пътя им и ги принужда ваха да заобикалят препятствията, за да

могат да продължат напред. Разговорът вървеше на пресекулки, с откъслечни реплики. Двамата бяха

гладни и изморени и им се щеше колкото е възможно по-бързо да се измъкнат оттам, но трябваше да се

примирят с положението.

Томаш все още таеше обида. Беше решил да премълчи, но сега, след толкова път, се поддаде на

изкушението да сподели терзанието, което го изгаряше отвътре на бавен огън.

- Харесваш ли Филипе? - престраши се той.

Надежда сви рамене.

- Не се оплаквам - каза тя. - Винаги е държал на д умата си. Освен това върши нещо важно, не смяташ

ли?