САКАТИЯТ БОГ

Тя вдигна отново очи, стъписана. Зад Фидлър в десантчиците от отделението я гледаха… но сега тя видя, че онова, което преди малко бе взела за гняв, всъщност е нещо много по-сложно.

– Корлат, негово ли е?

Тя се обърна към входа на могилата. Гласът й бе колеблив:

– Те бяха морски пехотинци. Помислих си… в знак на почит.

– Ако предадеш това, ще го унищожиш.

Тя го погледна в очите и най-сетне видя неприкритата скръб в тях.

– Помислих си… той ме остави.

– Не, не е.

Хедж заговори:

– Той само веднъж намери любов, Корлат, а ние гледаме сега жената, която избра. Ако предадеш това камъче, ще те нарежем на парчета и ще те разхвърляме из половината свят.

Корлат пристъпи към Фидлър.

– Откъде знаете това?

Очите му изведнъж се наляха със сълзи и той примига.

– На хълма. Неговият призрак… той те видя на равнината. Той… не можеше да откъсне очите си от теб. Сега разбирам – мислила си… през Портата на Гуглата, старата любов забравена, отнесена. Може би дори си започнала да се питаш дали изобщо е съществувала и дали е означавала каквото си мислила, че е означавала. Слушай, казаха ми цялата история. Корлат, той те чака. И ако трябва, ще те чака вечно.

Шепата й се затвори около камъчето и изведнъж цялото напрежение се изцеди от нея, и тя погледна над Фидлър към войниците от отделението.

– Готови бяхте да ме убиете, че го изоставям. Напомнихте ми какъв мъж беше – за да е спечелил такава вярност сред приятелите си.

– Имаш столетия – каза Хедж. – Е, никой не знае колко. Не мисли, че очаква да си целомъдрена или нещо такова – ние също не го очакваме. Но това камъче – знаем какво означава то за вашата раса. Просто ни потресе, това е.

Корлат бавно се обърна към могилата.

– Тогава трябва да напусна, защото нямам нищо за тези паднали войници.

Адюнктата я изненада, като пристъпи напред и я хвана за ръката. Отведе я до сандъка и каза:

– Отвори го.

Учудена, Корлат се наведе и вдигна капака. Сандъкът беше празен. Изправи се изумена и погледна адюнктата.

Видя горчивата й усмивка.

– Те бяха морски пехотинци. Всичко ценно, което имаха, вече го оставиха зад себе си. Всъщност, Корлат от Тайст Андий, ако Геслер и Сторми можеха, щяха да са първите, ограбили собствените си гробни дарове.

– Та след това да мърморят какви скъперници сме и как сме се стиснали – каза Фидлър зад тях.

– Тук сме, за да се погрижим могилата да се запечата – рече адюнктата. – И ако можем, да накараме онзи уикски демон да отстъпи, преди да е умрял от глад.

На хиляда крачки от тази сцена воини Джагът се бяха събрали около могила, вдигната да побере падналите Имасс.

Мълчаха, както подобава за такъв миг – миг изпълнен с почит и с дълбока скръб за другари, паднали в обща битка, за време, изживяно напълно – но при все това беше мълчание, натежало от ирония.

Малко след това едно дребно същество, което приличаше на скъсана възглавница с гнила слама, дойде и легна в нозете на един от джагътите. От мръсното проскубано кълбо се изплези език.

Един от воините проговори:

– Варандас, на командира ни никога не му омръзват любимци.

– Явно сме му липсвали – отвърна друг.

– Или доскорошният Бог на смъртта се връща с притеснителен апетит?

– Будиш безпокойство в мен – каза Санад.

– Обеща никога да не говориш за това… о, имаше предвид питането ми за апетита. Най-смирени извинения, Санад.

– Тя лъже, Гатрас, заклевам се!

– Единственият, който лъже тук, е кучето, несъмнено!

Всички воини зяпнаха животинчето.

А после избухнаха в смях. И продължиха още, и още.

Докато Качулатия не се обърна вбесен.

– Ще млъкнете ли всички!?

Във внезапно настъпилата тишина някой изсумтя.

Когато Гуглата посегна за меча на бедрото си, всичките му воини решиха да се загледат другаде. А опърпаното псе се изправи и вдигна крак.

Качулатия изтърпя грубия им смях и шурналата по глезена му струя и бавно затвори очи. „Ето защо Джагът избраха да живеят сами.“

Брис Бедикт чу далечния смях и се обърна. Примижа към воините Джагът при могилата на Имасс.

– Блудния да ме бутне дано, едва ли е много подходящо, нали?

Араникт се намръщи.

– Хуморът им е странен, любими. Не мисля, че намерението е незачитане. Безразличието щеше да го изрази далеч по-ясно. Но те отидоха там и пожелаха самота.

– Ах – промълви Брис и хвана ръката й. – Време е, вярвам.

Поведе я към адюнктата, при която се бяха събрали кралица Абрастал, Фелаш и Спакс. Малко страни стоеше Гъноуз – нямаше да се присъедини към тях засега, но и не се откъсваше от сестра си.

Брис заговори веднага щом се приближиха.

– Имаше известно напрежение при могилата, адюнкта. Вярвам, че всичко е наред?

– Недоразумение, принце.

– Кучето браничар…

– Не. Веднага щом могилата бе запечатана, тръгна с дестраянт Калит и вярвам, че ще остане до нея до края на живота си.

– Говорят – рече Абрастал – за племе на платото северно от Естобанси, далечни родственици на еланите на Калит. Пастири на бедерини.

– Сами ли ще пътуват? – попита Брис загрижено.

– Само с няколкостотин Ловци К’елл за ескорт, да – отвърна кралицата на Болкандо.

– Принц Брис – каза Фелаш, – флотата на вашия брат краля е само на няколко дни оттук. – Ленивият й поглед пробяга към Араникт.