САКАТИЯТ БОГ

Не е трудно да се скърби за смъртта на храбри бойци. Дори за войници влечуги, родени за война. Така че нищо срамно нямаше в сълзите, които потекоха по лицето на Нимандър, щом научи за избиването на Имасс в мига на тяхното прерождение. Оцелелите бяха заминали преди няколко дни на север – да търсят своя водач, както му бяха казали, чиято съдба след битката оставаше неизвестна.

А братът на баща му, застанал сега до него, бе оплакал смъртта на стар приятел, Тюлас Остригания, в драконовата Война на пробуждането. Мечът на кръста на Силхас Руин още държеше оковани в острието си душите на три оцелели дракона Елейнт от Куралд Емурлан. Подробностите около този плен все още оставаха неясни за Нимандър, а чичо му, изглежда, не беше особено словоохотлив.

От изток идеше заплаха за още дъжд и Нимандър се загледа в приближаващата се сива стена от облаци. Озърна се към Корлат. Нещо беше събудило скръбта й и беше поразило дълбоко Сестрата на Студените нощи. А когато далечните фигури се струпаха около малката могила, видя как тя пристъпи колебливо напред и спря.

– Корлат – каза Нимандър.

Тя се сепна и извърна към него тъжните си очи.

– Господарю?

– Не бива да им се натрапваме в този момент.

– Разбирам.

– Но вярвам, че все пак е редно да изразим по някакъв начин уважението и почитта си. Питам се, бих ли могъл да те помоля, Сестро на Студените нощи, да ни представиш, като присъстваш от наше име на церемониите им?

Лицето й се отпусна, омекна изведнъж и изключителната й красота отново се съживи. Отвърна му с поклон.

– Веднага ще отида, господарю.

Нимандър се загледа след нея, щом се запъти да се включи в траурната церемония.

Силхас Руин до него промълви:

– Баща ви винаги бе благосклонен към нея, господарю.

– Силхас, тя отдаде сърцето си на човек, малазанец, който загина в завоюването на Черен Корал.

Белокожият воин помълча за миг, а след това отрони:

– Трябва да е бил… изключителен.

– Предполагам.

– Опитът ми с тези малазанци е кратък – униформите са ми познати от моя… опит срещу Ледерас. Да кажа, че са спечелили уважението ми, би било омаловажаване. Не бих излязъл драговолно на пътя им отново.

Нимандър погледна чичо си озадачен.

Колебливи и плахи от внезапно обзелото я чувство, че се натрапва, стъпките на Корлат се забавиха, докато все още беше на повече от четирийсет крачки от събралите се висши сановници. Вляво от нея стояха строени редиците на малазанците – армията, известна с името Ловците на кости. Отвъд тях, строени на по-висока позиция, бяха далеч по-многобройните редове на втората малазанска армия, Воинството.

Вдясно, където бе лагерът на К’Чаин Че’Малле, Ве’Гат и ловците К’елл се бяха подредили в права линия, с Матроната най-отпред. От този строй тъкмо излизаше жена от човешката раса и пътят й щеше да пресече този на Корлат.

Може би щеше да намери сила в тази компания. Иначе едва ли щеше да може да се приближи повече. Усещаше сърцето си оголено – вярвала беше, че времето й за най-дълбока скръб е отминало. Но когато видя онези малазански морски пехотинци – Хедж, Бързия Бен и Калам, – скръбта отново я бе покосила. Когато я видяха – когато най-сетне Нимандър прецени, че е време да се приближи до съдбовната могила, те само й кимнаха за поздрав и сега тя си признаваше, че разстоянието, на което се държаха от нея, я е наранило дълбоко.

Навярно си мислеха, че е имала намерение да отвлече сержанта им. Навярно дори я виняха за смъртта му. А ето, че й бяха заповядали отново да иде при тях – да дойде тук, където бяха погребани двамата малазански морски пехотинци.

Беше избрала лъскав черен кехлибар от скромната си колекция; знаеше как хората се усмихват на това, на тези малки кожени торбички, които Тайст Андий винаги носеха, с камъче в знак за всеки дар на сърцето им. Тя имаше само четири. Едно за Аномандър Рейк, едно за своя загинал брат, Орфантал. Едно за Спинок Дурав – който не се беше притеснил от ниското й потекло – и едно за Уискиджак. Подозираше, че скоро ще тръгне да си потърси още две. За кралица Ян Товис. За лорд Нимандър.

Тези камъчета не бяха за отдаване.

Да оставиш едно от тях означаваше да изоставиш любов, да си отидеш от нея завинаги.

Но беше глупаво, че си бе намерила камъче за мъж, чиято любов бе познала за толкова кратко. Той така и не я беше изпитал като нея – не можеше – тя беше стигнала твърде далече, отдала беше твърде много. Не бяха имали времето да сътворят нещо вечно.

А след това той беше умрял и все едно, че той си бе отишъл, оставяйки след себе си камъчето си – това тъжно, безжизнено нещо, което бе собственото й сърце.

„Мъртвите ни забравят. – Така бе казал Галан. – Мъртвите ни забравят и точно затова се боим от смъртта.“

Беше й се сторило… там, на онази далечна могила, която вече наричаха Пробуждането… шепот някакъв, присъствие, старо и болезнено познато. Сякаш той се беше взирал към нея – сякаш бе усетила очите му – „не, глупачко. Войниците му се бяха събрали на онзи хълм. Ако е бил там, бил е заради тях.“