Читаем САКАТИЯТ БОГ полностью

– Остави ги на мира. Не тук. Не сега.

Сенкотрон въздъхна за втори път.

Сенките се разсипаха и след миг вече ги нямаше. Остана само празният път.

Слънцето залезе и сумракът се сгъсти. Все още не бе видял никакво движение на пътя този ден и това малко го безпокоеше, но продължи напред. Никога не беше минавал по този път и за малко да пропусне пътеката надолу към селището над пясъчния плаж, но долови миризмата на дим навреме и спря коня.

Животното предпазливо заслиза по тясната пътека.

Щом стигна долу, вече в тъмното, дръпна юздите.

Пред него имаше малко рибарско селце, изглеждаше почти изоставено. Видя една къщурка наблизо, с каменни стени и сламен покрив, с каменен комин – димът се носеше на тънка сива струя тъкмо от него. По-нагоре имаше разчистена земя, а зад нея бяха зеленчуците. Самотна фигура все още работеше там в сгъстяващия се мрак.

Крокъс слезе, върза коня пред една изоставена колиба отляво и закрачи натам.

Не беше далече, но докато стигне до градината, луната вече грееше ярко, искрящата й светлина къпеше ръцете и краката й, а лъскавата й черна коса бе като коприна, когато се наведе да събере сечивата си.

Той пристъпи между лехите.

Тя се обърна. Загледа го как се приближава.

Крокъс взе лицето й в дланите си, взря се в тъмните й очи.

– Никога не ми е харесвала тази история.

– Коя? – попита тя.

– За любимата… изгубена под луната, гледа градината си сама.

– Не е съвсем така. Историята имам предвид.

Той сви рамене.

– Това помня от нея. Това, и погледа в очите ти, когато ми я разказваше. Спомних си за този поглед преди малко.

– И как?

– Мисля, че тъгата току-що си отиде, Апсалар – каза той.

– Мисля, че си прав – отвърна тя.

Момчето гледаше как старецът идва към кея, както правеше почти всеки ден по това време, докато утрото се протяга лениво към обеда, а всичката риба е заспала. Ден след ден го гледаше как носи онова глупаво ведро с дръжка от въже за така и неуловената риба – а рибарската пръчка в другата му ръка най-вероятно щеше да се счупи и от дръпването на някой рак.

Отегчено, както всеки ден, момчето закрачи лениво и застана на ръба на кея, и се загледа към няколкото кораба, подирили подслон в пристанището на град Малаз. Можеше да си мечтае така за далечни светове, където се случваха възбуждащи и вълшебни неща, където герои побеждаваха и кръвта на злодеи се лееше в пръстта.

Знаеше, че все още е никой. Че не е достатъчно голям за каквото и да било. Заклещен тук, където нищо не се случваше и никога нямаше да се случи. Но един ден щеше да се изправи срещу целия свят и всички щяха да видят какъв герой е, о, да. Погледна стареца, който бе седнал на ръба на кея и слагаше стръв на куката.

– Никога нищо няма да хванеш – рече момчето и задърпа разсеяно една ръждясала халка за връзване на лодки. – Много до късно спиш, всеки ден.

Старецът примижа към куката и намести вмирисаната стръв.

– Късно лягам.

– Защо? Къде ходиш? Знам всички пивници и кръчми в целия пристанищен квартал.

– Тъй ли?

– До една. Та къде пиеш тогава?

– Кой е казал нещо за пиене, момче? Не пия. Свиря.

Момчето малко се приближи.

– На какво свириш?

– На цигулка.

– Свириш в кръчма?

– Да.

– Коя?

– На Смайли. – Старецът хвърли въдицата и се наведе да види как стръвта потъва надълбоко.

Момчето го изгледа подозрително.

– Не съм глупак.

Старецът го погледна и кимна.

– Виждам.

– Кръчмата на Смайли не съществува. Тя е само приказка. Чуват разни неща – гласове във въздуха, дрънчене на халби. Смях.

– Само това ли чуват в нощния въздух, момче?

Момчето облиза пресъхналите си изведнъж устни.

– Не. Чуват… цигулка. Музика. Тъжна, ужасно тъжна.

– Е, стига де, не е всичката тъжна. Макар че може би само това изтича навън. – Но пък… – И той се усмихна широко. – Няма как да го знам, нали?

– И ти си като всички други – рече момчето и отново се загледа над водата.

– А кои са всички други?

– Измислят разни приказки. Лъжат… всички лъжат тука, защото нямат какво друго да правят. Хабят си живота. Също като тебе. Никога няма да хванеш риба. – И зачака да види ефекта от думите си.

– А кой е казал, че съм за риба? – попита старецът и го погледна лукаво.

– Че за какво, за раци ли? Сбъркал си кея. Тук е твърде дълбоко. Все надолу и надолу – безкрай.

– М-да. А какво ли има там, на самото дъно? Чувал ли си някога тази приказка?

Момчето го изгледа невярващо и малко обидено.

– На двегодишен ли ти приличам? За оня демон, демона на стария император! Не може него да ловиш на въдица!

– Защо пък не?

– Ами… ами, пръчката ти ще се счупи, затова! Виж я само!

– Видът може да е подвеждащ, момче. Запомни това.

Момчето изсумтя. Все съвети му даваха.

– Аз няма да съм като тебе, старче. Като порасна, ще стана войник. Ще се махна оттук. Завинаги. Войник. Ще воювам, ще стана богат, ще се бия, ще спасявам хора и всичко останало!

Старецът като че ли се канеше да му отвърне нещо, но спря, въздъхна и каза само:

– Е, светът винаги има нужда от още войници.

Момчето сметна това за победа. Първата от многото победи, които му предстоеше да жъне цял живот. Щом пораснеше. И се прочуеше.

Перейти на страницу:

Похожие книги

1. Щит и меч. Книга первая
1. Щит и меч. Книга первая

В канун Отечественной войны советский разведчик Александр Белов пересекает не только географическую границу между двумя странами, но и тот незримый рубеж, который отделял мир социализма от фашистской Третьей империи. Советский человек должен был стать немцем Иоганном Вайсом. И не простым немцем. По долгу службы Белову пришлось принять облик врага своей родины, и образ жизни его и образ его мыслей внешне ничем уже не должны были отличаться от образа жизни и от морали мелких и крупных хищников гитлеровского рейха. Это было тяжким испытанием для Александра Белова, но с испытанием этим он сумел справиться, и в своем продвижении к источникам информации, имеющим важное значение для его родины, Вайс-Белов сумел пройти через все слои нацистского общества.«Щит и меч» — своеобразное произведение. Это и социальный роман и роман психологический, построенный на остром сюжете, на глубоко драматичных коллизиях, которые определяются острейшими противоречиями двух антагонистических миров.

Вадим Кожевников , Вадим Михайлович Кожевников

Детективы / Исторический детектив / Шпионский детектив / Проза / Проза о войне