САКАТИЯТ БОГ

– Все още не съм му казала – отвърна Араникт, докато палеше пръчка. – Любими, брат ти е с флотата.

– Техол мрази морето… сигурна ли си в това?

Но Фелаш кашляше, облещила очи към принца.

– Извинете, крал Техол мрази морето? Но… по-скоро, в смисъл, простете ми. Бъг… неговият… О, все едно. Моля за извинение, принц Брис.

Абрастал изгледа дъщеря си накриво и каза възмутено:

– Как може да си толкова надебеляла? Пуши повече, момиче!

– Да, мамо.

– И къде ти е слугинята?

– Долу с капитан Елале, мамо, спретват една лодка или каквото му казват там.

Брис заговори на Тавори:

– Адюнкта… имаше моменти, когато аз… ами, съмнявах се във вас. Това изглеждаше толкова голямо – което искахте да…

– Простете, че ви прекъсвам, ваше височество – отвърна Тавори. – Подвизите, които ни спечелиха тази победа, са на всяка душа в това пътуване, а беше доста дълго пътуване. Върхът на един меч не е нищо без дължината здрава стомана зад него. – Помълча. – На много съмнения трябваше да се устои, но на тази слабост сме подвластни всички.

– Казахте, че ще бъдете незасвидетелствани. Все пак това се оказа невярно, нали?

Тя сви рамене.

– За всеки миг, записан в аналите на историята, колко много други са загубени? Ваше височество, ще бъдем забравени. Всичко това ще угасне в тъмното, както угасват всички неща. Не съжалявам за това.

– В Ледерас – каза Брис – ще се вдигне бронзова статуя с вашия образ. Знам, малцина ще знаят какво означава тя, в чест на какво е. Но аз ще знам, адюнкта.

– Статуя ли? – Тавори кривна глава, сякаш обмисляше идеята. – Ще бъда ли красива? – попита и преди Брис да успее да отговори, се поклони официално на него и след това на кралица Абрастал. – Благодаря ви и на двамата, че превърнахте моята кауза в своя. Скърбя за загубите ви. Сбогом, ваши благородия.

След това ги остави.

И само Араникт чу как Брис каза:

– Разбира се, че ще бъдете.

– Проклето от Гуглата псе – измърмори Детсмел, докато морските пехотинци и тежките се отдалечаваха от могилата.

– Това е то Геслер – отвърна Троутслитър. – Безмозъчен до края.

– Все едно, без Сторми нещата никак нямаше да му харесат – подхвърли Балм.

Ботъл се замисли над думите им и кимна мълчаливо. „Има един момент, когато нищо не е останало за казване. Когато всяка дума може само да разбърка пепелта. – Погледна Смайлс, а след това Корик и накрая Тар. – Да, понесохме сериозни загуби, отделението ни. Кътъл… не съм си и помислял, че ще умре, не и така. В леглото на някоя курва може би. Коураб… богове на бездната, как е могъл да се бие този човек?“

„Лимп казва, че го видял, там в края – пръснал си отново коляното, погледнал към Сакатия бог – и ето ти го Коураб, лицето му грейнало с триумфа на последния му отпор, над окованото тяло на бог.“

„Наистина, какво би могло да бъде по-съвършено от това?“

„Браво на теб, Коураб Билан Тену’алас.“

– Чух, че ни пенсионира – подхвърли Синтър. – Жрецът плаща – по цяло проклето съкровище за всеки от нас.

– А фавите а фанавите? Е? Хахво ва фях?

– На семействата им, ако имат такива, Неп. Така се прави. Стоиш или падаш, плаща ти се.

– Аавен ниова няа ви флахят!

Синтър ахна стъписана, а Кисуеър до нея се наведе и погледна Неп изумена.

– Сериозно ли, Неп?

– Ниага!

– Богове на бездната – прошепна Синтър. – Никога не съм…

Стигнаха до пътя и видяха напред редовните на Ловците на кости. Ботъл се озърна през рамо. Адюнктата идваше след тях, с Банашар до нея. Зад двамата вървяха Лостара Юил, Хенар Вигълф, тримата Юмруци, Сканароу и Рутан Гъд.

– Иска да им каже няколко последни думи – обясни Тар, явно забелязал погледа му. – Но ние няма да сме там за това. Само между нея и тях – чухте ли всички? Ние продължаваме.

– Ние продължаваме – повтори Хелиан. – Кръмп, върни се и помогни на Лимп – замота се отзад. Да минем през тях и да се свършва.

Закрачиха между рехавите редици на редовните.

– Де да ни беше толкова леко като на вас! – извика някой зад тях.

– Изобщо нямаше да смогнете, Фан! – ревна в отговор Корик.

– Ей, Хелиан, имам тука един голям паяк – искаш ли да ти го покажа?

– Наричай го както щеш, войник, все пак ти е малък.

Ботъл поклати глава. „О, мамка му. Те са войници – какво очакваше?“

Когато Корлат се върна в малкия лагер на Тайст Андий, вече се беше стъмнило. Бяха насядали около огън като ловци, излезли от гората, или жътвари в края на деня. Свеж дъжд бе прочистил въздуха, но бе преминал бързо и сега горе пълзяха Нефритените странници, както се бе научила да ги нарича, и хвърляха по земята зелена светлина.

Нимандър вдигна поглед и направи място за нея на колансийската дървена пейка, която бяха намерили в един от работните лагери.

– Питахме се дали изобщо ще се върнеш.

Тя придърпа наметалото около раменете си.

– Погледах заминаването на Ловците на кости.

– Корабите пристигнаха ли?

Корлат поклати глава.

– Придвижват се на лагер отсам долината Естобанси. Адюнктата поговори на редовните си. Благодари им. Нищо повече. Тя тръгна последна – заповяда на другите да идат напред, дори на брат си, и закрачи сама. Имаше нещо… нещо… – Корлат поклати глава. – Разби сърцето ми.

От тъмното зад нея се чу глас: