САКАТИЯТ БОГ

Приближаването на жената от строя на К’Чаин Че’Малле прекъсна мислите й. Спомените й секнаха и Корлат погледна непознатата с тъжна полуусмивка.

– Не ми стига кураж.

Жената, невзрачна на вид и не съвсем млада, я изгледа за миг и попита:

– Какво е това в ръката ти?

Корлат помисли да го скрие, но после въздъхна и показа черното камъче.

– Мислех си… дар. За могилата.

– Познаваше ли ги?

След малко Корлат се обърна отново напред, за да продължи.

– Не. Съжалявам. Не ги познавах.

Жената я хвана за ръка.

– Върви с мен тогава и ще ти разкажа за Смъртен меч Геслер и Щит-наковалня Сторми.

– Проявих нахалство…

– Едва ли – отвърна жената. – Аз съм Калит.

Корлат й каза името си.

– Те освободиха сърцето на Сакатия бог – заговори Калит, докато вървяха. – Но не ги помня с това. Бяха твърдоглави. Дърлеха се като… като кучета. Подиграваха се на титлите си, лъжеха се. И мен ме лъжеха. Разправяха ми безумни истории за приключенията си. Кораби сред море от огън. Дракони и безглави Тайст Андий – или каквото са там…

При тези думи Корлат понечи да проговори, но предпочете да си замълчи.

– Докато ги познавах – продължи Калит, без да забелязва реакцията й, – се караха почти непрекъснато. Дори в разгара на ужасна битка все спореха помежду си. И през цялото това време правеха всичко, което трябваше да се направи. Всеки път. – Кимна към Шпила. – Там горе се изкачиха през стени от огън и в този момент осъзнах, че всичките безумни истории, които ми разправяха… може би всичките са били истина.

– Сторми загина на стълбите, като задържа една подивяла вещица да не стигне до сърцето. В пламъците, които накрая не можа да надвие. Геслер – както ни казаха – умря, спасявайки живота на едно куче. – Посочи. – Онова там, Корлат, дето пази входа на могилата. Виждаш ли как ме чакат сега? Защото съм единствената, която кучето ще пусне да влезе. Лично издърпах вътре тялото на Геслер.

Жената спря да говори, Корлат я погледна и видя как се сгърчи лицето й – от собствените й думи, сякаш едва сега бе осъзнала смисъла им. Едва не рухна, ако не беше ръката на Корлат, която я подкрепи.

Калит се изправи.

– Съ… съжалявам. Не исках да…

– Държа те – каза Корлат.

Продължиха.

Хората пред малката кръгла могила им направиха път и толкова очи гледаха нея, колкото и Калит. Видя сред тях Хедж, Бързия Бен и Калам, и мъжа със сивата брада, за който вече знаеше, че е Фидлър, най-близкия приятел на Уискиджак. Лицата им бяха безизразни и тя издържа погледите им с толкова достойнство, колкото можа да намери в себе си. Близо до тях стояха майка и дъщеря, дъщерята, макар все още почти дете, дърпаше силно от пръчка ръждивец – а от другата й страна стоеше по-възрастна жена, която правеше същото, до чаровен млад мъж. Един главатар от Бялото лице на баргастите открито й се усмихна – веселият блясък в очите му издаваше желанията му.

Зад старото отделение на Уискиджак стояха мъж и жена – сигурно брат и сестра – в компанията на изгърбен възрастен мъж с халата на Висш жрец – златната коприна бе нашарена на виещи се змийски фигури. Зад тази група стоеше мъж, който бъркаше с нещо в зъбите си, а до него, седнал на столче, един художник трескаво скицираше върху избелена агнешка кожа със заострен въглен. В краката му клечеше дебел жабок.

В полукръг около тях се бе подредила нещо като почетна гвардия, но щом Корлат и Калит се приближиха, всички се обърнаха към тях като един и отдадоха чест. Бяха войниците, сражавали се на Пробуждането.

Калит пусна ръката на Корлат и каза:

– Мисля, че има погребални дарове. – И кимна към един войнишки сандък, оставен до входа на гробницата. – Ще го внеса вътре. – След това я погледна. – Ще взема и твоя дар, Корлат, ако искаш.

Корлат протегна ръка и погледна лъскавото камъче в шепата си.

Отделението на Уискиджак се размърда и Корлат се извърна към тях, готова да се отдръпне – да избяга оттук.

– Капитане! – извика грубоватата жена зад морските пехотинци.

Корлат видя, че войниците са посегнали за оръжията си, мечовете им вече бяха наполовина извадени. Резкият вик на жената ги беше спрял и Корлат се стъписа, уплашена и изумена от това, което видя на лицата им.

Жената заобиколи и застана между нея и отделението. Обърна се срещу Фидлър и рече:

– Какво в името на Гуглата си мислите, че правите?

– Простете, адюнкта – отвърна Фидлър, без да откъсва очи от Корлат.

– Обяснете се! Върховен маг! Калам – някой от вас да каже!

– Моля за извинение, адюнкта – провлече Фидлър. – Бих искал да задам един въпрос на Тайст Андий.

– Заради заплахата ви – сопна се адюнктата и се обърна към Корлат, – в случай че не благоволи да ви отговори, ще уважа решението й.

Корлат поклати глава и си пое дъх.

– Не, благодаря, адюнкта. Този мъж беше най-близкият приятел на Уискиджак. Щом желае да ме попита нещо, ще отговоря по най-добрия начин, който е по силите ми.

Адюнктата се отдръпна.

Погледът на Фидлър се спря на камъчето в ръката й.

– Искаш да предадеш това? Познаваше ли Геслер и Сторми?

Корлат поклати глава.

– Тогава… защо?

Мислите й се объркаха. Думите не идваха и тя извърна очи от Фидлър.

– Негово ли е?