САКАТИЯТ БОГ

– Да, прави го това Тавори.

Обърнаха се и на светлината на огъня видяха Фидлър. Носеше нещо увито в кожи. Зад него, но без да се приближават, бяха останалите от отделението на Уискиджак. Говореха си нещо тихо, а после Бързия Бен посочи през пътя и каза рязко:

– Там, на онзи хълм. Не е много далече, но достатъчно. Е? – Погледна другите двама и те кимнаха.

Корлат отново погледна Фидлър и видя, че и той се е загледал натам. А след това кимна, обърна се към нея и каза:

– Не е далече – В този въздух ще се чуе добре.

– Извинявай – каза Корлат. – Какво правите?

– Виждаш ли хълма, който посочиха, оттатък пътя? Иди там, Корлат.

– Моля?

Нимандър понечи да стане, но Фидлър го спря с поглед.

– Само тя. Ще седна на ето този пън – нещо против, сър?

Силхас Руин, който седеше на пъна, стана и го покани с жест да заеме мястото му.

Фидлър се настани, сложи онова, което носеше, в скута си, започна да развива кожите, а след това вдигна глава и погледна Корлат в очите.

– Защо си още тук?

– Какво ще правиш? – настоя тя.

Той въздъхна.

– Каза, че му било за последен път. Каза го все едно, че е заповед. Е, трябваше да е разбрал вече колко гадни може да сме със заповедите. – Смъкна последната кожа и извади цигулка и лък. – Хайде иди, Корлат. А, и му кажи, че тази се казва „Любовта ми чака“. Няма да си я приписвам – на Фишер е. – После огледа събралите се наоколо Тайст Андий. – Има още една, нея ще я докарам лесно, малко е тъжна, но не прекалено. Тя е от Аномандарис. Ще ме извините, ако сбъркам заглавието – отдавна беше. „Надеждата на Галан“? Добре ли ви звучи това?… Май да.

Корлат отстъпи назад и усети ръка на рамото си. Беше Хедж.

– На билото на хълма, Корлат. Фид ще го повика. Още веднъж. Но слушай, ако е твърде много за теб, тръгни в другата посока или остани долу. Той все едно ще те види – това го правим въпреки всичко. Заради него.

Щеше да продължи да бърбори, но тя го подмина.

Взряна в хълма оттатък пътя.

Струните извлякоха песен зад нея в нощния въздух.

Когато стигна на пътя и видя любимия си застанал на хълма пред нея, Корлат затича.

ЕПИЛОГ II

Морето най-сетне бе утихнало и с отлива много Имасс бяха излезли по плитчините, за да събират стриди. Отстрани близначките си играеха с Абси и смехът на момчето достигаше до скалата, на която седеше Удинаас.

Чу стъпки по пътеката, обърна се и видя Онос и Хетан. Носеха тръстикови кошове, за да се включат в улова. Видя как Онос спря и се загледа към децата и му каза:

– Успокой се, Онос. Държа ги под око.

Воинът се усмихна. Хетан хвана ръката му и го поведе надолу.

Облегнат на висока варовикова скала над Удинаас, Риад рече:

– Стига си се притеснявал, тате. Това ще те похаби.

От една от пещерите по-нависоко зад тях се носеше бебешки рев. „Горката Серен. Опако бебе си има.“

– В безопасност сме – каза Риад. – А ако се появи някоя проклета сган зли хора, е, Килава, Онрак, Онос Т’уулан и аз ще се оправим с тях.

– Знам – отвърна Удинаас. Заразтрива ръцете си. Болежките се връщаха. Може би беше време да опита онова гадно лекарство, което Лера Епар непрекъснато му предлагаше. „Ах, от многото години студена вода е само. Просмуква се. Нищо повече.“

Изправи се с пъшкане.

– Тате?

– Всичко е наред. Близначките са заровили Абси в пясъка до шията. Тия момичета трябва да се напердашат хубаво.

– Никога не си пердашил дете през живота си.

– Ти откъде знаеш? Е, може и да не съм. Но заплахата все пак върши работа.

Риад вдигна глава и погледна Удинаас с младото си, потъмняло от слънцето лице. Удинаас примижа и рече:

– На яркото слънце виждам майка ти в тази твоя усмивка.

– Тя усмихваше ли се?

– Веднъж, мисля, но не бих си приписал заслугата за това.

Удинаас тръгна надолу към плажа.

Абси се беше измъкнал, докопал бе едно от момичетата и го гъделичкаше до безпомощност. Белята бе отминала, но Удинаас все пак продължи към тях.

В морето отвъд малкия залив китове показваха гърбове над повърхността, хвърляха фонтани във въздуха и предвещаваха идването на лятото.

Ездачът спря, погледна занемарените стръкове ряпа, израсли в канавката, и отново смуши коня. Слънцето грееше жарко в лицето му, докато яздеше по крайбрежния път западно от Итко Кан.

Зад него, в издължаващите се сенки, се очертаха две фигури. Малко след това се появиха гигантски хрътки. Една се наведе да подуши стръковете ряпа и после обърна глава.

Фигурата с бастуна въздъхна.

– Доволен ли си?

Другата кимна.

– И вече си представяш само най-доброто, нали?

– Не виждам причина да не го правя.

– Не би и видял – изсумтя Сенкотрон.

Котильон го изгледа.

– Защо не?

– Стари приятелю, какво е това? Още ли се придържаш към вяра в надеждата?

– Дали вярвам в надеждата? Да.

– А във верността?

– И във верността. Да. Вярвам във верността.

Помълчаха известно време, а след това Сенкотрон погледна Хрътките и кривна глава.

– Гладни сме, а? – Зверовете вдигнаха глави и впиха очи в него.

– Да не си го и помислил, Амманас!

– Защо не? Да ти напомня за онова конте на трона, което всъщност върти тази игра?

– Още не.

– Къде се дяна нетърпението ти? Желанието ти за мъст? Що за покровител на убийците си ти?

Котильон кимна към пътя.