Пропастта на опрощението

Но сега се притесняваше, че всичко това ще му се изплъзне. От самото начало знаеше, че престоят им на този свят е само временен, само пристан, където тази част от бежанците щеше да изчака да се събере с Рьомонтоар и другите. Но с минаването на времето и наближаването на двайсетата годишнина от пристигането им, която след това бе прехвърлена без инциденти, в ума му се беше оформила изкусителната идея, че може би не е изключено нещата да придобият по-постоянен вид. Че може би Рьомонтоар бе нещо повече от просто задържан. Че може би големият конфликт между хора и инхибитори щеше да отмине колонията им.

Тази надежда не беше реалистична и сега Скорпион си даваше сметка, че плаща цената за подобни мисли. Рьомонтоар не просто беше пристигнал, а беше довел със себе си бойната арена. Ако разказът на Хури за развитието на събитията беше точен, ситуацията наистина беше сериозна.

Далечният град блещукаше. Изглеждаше безнадеждно неустойчив, като слой прах, носещ се над пейзажа. Внезапно Скорпион усети с цялото си същество, че някой, който му е скъп, се намира в смъртна опасност.

Обърна се рязко от отворената врата за площадката за приземяване и се запъти към залата за срещата.

ТРИНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Залата за срещи се намираше дълбоко навътре в кораба, в сферичната камера, която някога бе представлявала огромният команден център на “Безкрая”. Сега процесът на стигането до него наподобяваше изследване на голяма пещерна система: студени лабиринти от виещи се коридори, спираловидни тунели, кръстопътища и шахти, от които ти се завиваше свят. Имаше отекващи подкамери и клаустрофобично тесни места. Странни, смущаващи израстъци излизаха от стените: тук прокажена пяна, там маса, ужасяващо напомняща гниеща белодробна тъкан. Някакви мазнини капеха непрестанно от тавана по пода. Скорпион избягваше пречките и процеждащите се течности с лекота, родена от практиката. Знаеше, че всъщност в ексудациите на кораба няма нищо опасно — в химическо отношение бяха направо безинтересни, — но дори за него, който бе живял в Мълч, отвращението беше изключително силно. Ако корабът беше единствено механичен обект, щеше да го понесе. Не можеше обаче да се избегне фактът, че голяма част от онова, което виждаше, произлизаше по някакъв тайнствен начин от спомена за биологичното тяло на Капитана. Въпрос на семантика беше дали ходи по кораб, придобил известни биологични свойства, или по тяло, уголемило се до размерите и формата на кораб.

Не го интересуваше кое беше по-точното: и двете вероятности го изпълваха с погнуса.

Скорпион стигна до залата за срещи. След сумрака в коридорите тя му се стори поразително светла и чиста. Бяха добавили към оригиналната сферична командна кабина фалшив под и подходящо голяма дървена конферентна маса. Над масата като огромен полилей висеше подновен проектор, на който се редуваха схематични изгледи към планетата и намиращото се непосредствено около нея въздушно пространство.

Клавейн чакаше, облечен с твърдата черна униформа, която не би изглеждала възмутително демоде в нито един момент от последните осемстотин години. Беше позволил на някой да направи вида му още по-спретнат: бръчките и сенките по лицето му бяха останали, но благодарение на неколкочасовия сън беше по-лесно да познаеш в него някогашния Клавейн. Той поглаждаше добре подрязаната си брада, подпрял единия си лакът върху огледалната черна повърхност на масата. С другата барабанеше по дървото.

— Нещо явно те задържа, а, Скорп? — попита меко той.

— Имах нужда да размисля за момент.

Клавейн го изгледа и после наклони глава.

— Разбирам.

Скорпион седна. Бяха му запазили място близо до Васко, сред по-голяма група от официални представители на колонията.

Клавейн седеше на председателското място на масата. От лявата му страна беше Блъд, чието мощно тяло заемаше два пъти повече място от нормалното. Както обикновено, Блъд успяваше да изглежда като гангстер, нахлул с взлом насред някаква частна сбирка. В едното си копито държеше нож, с чийто връх почистваше ноктите на другото и пускаше изкараната оттам мръсотия на пода.

В ярък контраст с него беше Антоанет Бакс, седнала от дясната страна на Клавейн. Скорпион я познаваше от последните си дни в Казъм Сити. Тогава тя беше млада, току-що излязла от юношеската възраст. Сега беше на четирийсет и две-три години — все още привлекателна според него, но с натежали очертания на лицето и миниатюрни бръчици в ъгълчетата на очите. Единствената константа, която тя вероятно щеше да отнесе в гроба, бяха луничките по носа. Винаги изглеждаха така, сякаш бяха току-що нарисувани. Косата й сега беше по-дълга, прибрана от челото назад и с асиметричен път. Носеше сложни бижута местно производство. Навремето Бакс беше превъзходен пилот, но напоследък не бе имала кой знае колко възможности да лети. Тя се жалваше от този факт с добро чувство за хумор, но междувременно вършеше доста работа за колонията. Беше се оказала много добър посредник.