Пропастта на опрощението

— Тя трябва ли да види тези знаци?

— Тя се нуждае от причина да се срещне с първосвещеника. Другото писмо ще помогне — свързано е с брат й, — но може да се окаже недостатъчно. Тя се интересува от скътлърите, така че липсващото изчезване ще събуди любопитството й. Няма да устои и ще тръгне след него, колкото и настойчиво инстинктът й да я предупреждава да стои далеч от катедралите.

— Но защо просто да не й дам тубичката сега? Защо трябва да се прави целият този обременяващ театър с Наблюдателите?

Грьолие погледна отново към Ментово бонбонче.

— Ти май наистина нищо не научи, а?

— Съжалявам, аз просто…

— Това момиче е изключително трудно да бъде манипулирано. То може да разчита незабавно лъжата, освен ако лъжецът не говори абсолютно искрено. Човек трябва да действа с нея с неподлежаща на въпрос, изключителна вяра в това, което говори и прави. — Грьолие направи пауза. — Във всеки случай искам да знам ограниченията й. Когато я изучавам от разстояние, към нея може да се подхожда открито. Но дотогава искам да я ръководя от дистанция. Ти си част от схемата, но ще бъдеш също така тест за нейната способност.

— Ами писмото?

— Дай й го лично. Кажи, че е стигнало до теб чрез таен куриер и че не знаеш нищо повече от това. Наблюдавай я внимателно и после докладвай какви са били реакциите й.

— Ами ако започне да задава прекалено много въпроси?

Грьолие се усмихна с явна симпатия.

— Прибегни до някоя и друга лъжа.

Лекарското куфарче пропя, приключило с анализа. Грьолие го завъртя така, че квесторът да види резултатите. От вътрешната страна на капака се бяха появили хистограми и таблици.

— Всичко чисто ли е? — попита квесторът.

— Нищо, за което да се тревожиш — отвърна Грьолие.

Благодарение на личните си камери квесторът видя как малкият кораб с подобен на рубин корпус се издигна от кервана. Главните му двигатели хвърляха сенки върху разстлалия се отдолу пейзаж.

— Съжалявам, Ментово бонбонче — промълви квесторът.

Създанието опитваше да си почисти лицето, размахвайки непохватно като счупена чистачка около устата си единствения преден крайник, който му бе останал. То впери в своя стопанин подобните си на касис очи, които не бяха толкова неразбиращи, колкото може би му се искаше.

— Ако не правя каквото иска, ще се върне. Но каквото и да иска от онова момиче, не ми изглежда редно. Усещам го. А ти? Изобщо не го харесах. Разбрах, че ще ни причини само неприятности, още в мига, в който го видях.

Но квесторът приглади отново писмото върху масата. Беше кратко, написано с ясен, но детински почерк. Беше от някой си Харбин до някоя си Рашмика.

Арарат, 2675 година

Полетът до “Носталгия по безкрая” отне само десет минути, повечето от които за финалната фаза на приземяването и паркирането зад транспортните летателни апарати, пристигнали по-рано. Извисяващият се като кула кораб разполагаше с няколко места за влизане, съвършени правоъгълни отвори отстрани на дългия му корпус. Най-високата му точка се издигаше на повече от два километра над повърхността на морето. В космоса това щяха да бъдат пристани за малките обслужващи летателни апарати или основни обезвъздушени камери, осъществяващи връзката между външното пространство и вътрешността на кораба.

Скорпион никога не беше обичал пътуванията до “Безкрая”, при никакви обстоятелства. Честно казано, корабът го изпълваше с погнуса. Той беше истинско извращение, перверзна мутация на това, което би трябвало да представлява един механичен обект. Макар суеверието да му беше напълно чуждо, когато влезеше в него, винаги имаше усещането, че се е озовал на обитавано от духове или обсебено от демони място. Най-много го смущаваше фактът, че тази преценка не беше съвсем неточна. Корабът наистина се обитаваше от духове, тъй като всяка негова фибра се бе сляла неразривно с психиката на някогашния му капитан. По време, когато смесената чума вече не предизвикваше чак такъв ужас, съдбата на Капитана бе шокиращо напомняне за жестоките последствия, които тя бе в състояние да причини.

Совалката остави пасажерите си на най-горния пристан и веднага се издигна към небето, тъй като я чакаше изпълнението на поредната спешна задача. Един от гвардейците на “Оръжие на сигурността” вече ги чакаше, за да ги придружи до залата за срещата. Той докосна с пръст слушалката за комуникация, изслуша леко намръщен далечния глас, после се обърна към прасето:

— Помещението е добре подсигурено, сър.

— Някакви привидения?

— Не са докладвани над ниво четиристотин през последните три седмици. Голяма активност на по-долните нива, но по-високата част на кораба е подсигурена за нас. — Охраната се обърна към Васко. — Ако обичате да ме последвате.

Васко погледна към Скорпион.

— Вие слизате ли, сър?

— След момент. Ти върви и се представи. Кажи само, че си Васко Малинин, оператор на “Оръжие на сигурността”, и че си участвал в мисията по връщането на Клавейн… и не казвай нито дума повече, докато не дойда.

— Да, сър. — Младежът се поколеба. — Сър, още нещо?

— Какво?

— Какво имаше предвид той под “привидения”?

— Не е нужно да знаеш — отвърна Скорпион.