Пропастта на опрощението

Прасето ги проследи с поглед, докато изчезнаха във вътрешността на кораба, изчака стъпките им да заглъхнат и остана съвсем само на площадката за приземяване. Приближи се до ръба й, така че тъпите върхове на детинските му обувки се озоваха опасно близо до самия й край.

Вятърът брулеше здраво лицето му, въпреки че днес не беше особено силен. Скорпион винаги се беше опасявал да не бъде отнесен, но опитът го бе научил, че вятърът обикновено духа към входа. Все пак беше готов да сграбчи намиращата се от лявата му страна врата, ако някой вихър заплашеше да го блъсне към ръба на площадката. Като премигваше срещу вятъра с насълзени очи, Скорпион наблюдаваше отдалечаващата се совалка с форма на нокът. После погледна надолу, към колонията, която, въпреки завръщането на Клавейн, бе все така най-вече негова отговорност.

Отстоящият на километри Първи лагер проблясваше в извивката на залива. Делеше ги прекалено голямо разстояние, за да може да различи някакви детайли освен най-големите постройки, като Високата раковина. Но дори те изглеждаха ниски и почти незначителни от височината, от която ги съзерцаваше прасето. Щастливата, оживена мръсотия и мизерия на улиците между бараките бяха невидими. Всичко изглеждаше призрачно подредено и спретнато, сякаш поставено в съответствие със строги граждански правила. Това можеше да бъде почти всеки град, в почти всеки свят, във всеки миг от историята. От кухните и фабриките дори се издигаха тънки струйки дим. Нищо друго обаче освен дима не се движеше явно, нищо, което той бе в състояние да посочи. И същевременно цялото селище трептеше от трескава подсъзнателна дейност, сякаш го гледаше през мараня.

Дълго време Скорпион си мислеше, че никога няма да свикне с живота извън Казъм Сити. Чувстваше се чудесно сред постоянната кипяща обърканост на онова място. Обичаше опасностите почти толкова, колкото предизвикателствата и възможностите. Нямаше ден, в който да не е наясно, че сериозните опити за покушение върху живота му ще бъдат около шест-седем, подготвяни от някоя от многото конкуриращи се с тяхната банда групи. Другите бяха повече от десет, но те бяха прекалено несръчни, за да заслужат вниманието му. И всеки ден съществуваше вероятност Скорпион на свой ред да даде заповед да приспят някой от враговете му. Когато ставаше дума за него, това никога не беше бизнес, а винаги беше на лична основа.

Стресът от справянето с живота в качеството му на основен криминален елемент в Казъм Сити може би изглеждаше осакатяващ. Мнозина не, издържаха и се пречупваха — изгаряха или се оттегляха към ограничените сфери на дребната престъпност, която ги беше породила, или извършваха някоя от онези грешки, от които няма как да се поучиш.

Скорпион обаче не се беше пречупил и ако някога беше оплесквал нещата, беше го направил само един-единствен път… и дори в този случай грешката не беше точно негова. Все пак тогава бяха във война.

Правилата се меняха толкова бързо, че от време на време се оказваше, че е действал законно. Ето това вече беше наистина плашещо.

Но единствената грешка, която допусна, за малко не се оказа и последна. Позволи да бъде хванат от зомбита и после — от паяци… и заради това беше попаднал под влиянието на Клавейн. В края на краищата остана един въпрос: ако Казъм Сити беше изиграл такава определяща роля в неговото развитие, как щеше да му се отрази, като остане без града?

Беше му необходимо доста време, докато разбере. В известен смисъл беше намерил отговора едва когато Клавейн си бе тръгнал и колонията бе останала изцяло под контрола на Скорпион.

Една сутрин просто се събуди и копнежът по Казъм Сити го нямаше. Амбицията му вече не се фокусираше в нещо така абсурдно егоистично, като лично забогатяване, власт или положение. Някога бе боготворил оръжията и насилието. Все още се налагаше да обуздава гнева си, но трудно можеше да си спомни кога за последен път бе държал пистолет или нож. Вместо вражди и надпревари, измами и удари сега дните му бяха изпълнени с квоти, бюджети, линии за доставка и зашеметяващото блато на междуличностната политика. Първи лагер беше по-малък град, несравнимо по-малък, но сложността на ангажимента по неговото управляване заедно с останалата част от колонията беше предостатъчна, за да запълва дните му. Ако някой му го беше казал тогава, в Казъм Сити, никога нямаше да повярва, но ето че сега седеше като крал, съзерцаващ своята империя. Бе изминал дълъг път, по който не липсваха обратни завои и връщане назад, но по някое време — може би през първото утро, когато се бе събудил без копнеж по някогашния си начин на живот — се беше превърнал в нещо като държавник. За такъв като него, започнал живота си като роб, като част от инвентара, лишен от достойнството дори да има име, подобно развитие на нещата определено не беше сред най-вероятните.