Пропастта на опрощението

Новодошлият имаше дълго, слабо лице с много плосък нос и силни челюсти. Бялата коса стърчеше направо от челото му, твърда като четка и с математическа точност възпроизвеждаше на темето формата на самолет, сякаш бе срязана с лазер. На осветлението в помещението тя блестеше с леко синкаво сияние. Непознатият носеше закопчаваща се отстрани туника с висока яка с емблемата на Клоктауър: странния, подобен на мумия скафандър, от чиито пукнатини струеше светлина. Нещо в него обаче караше квестора да се съмнява, че е духовно лице. Не му намирисваше на човек с кръвта на Куейч във вените. В такъв случай трябва да беше високопоставен технически служител.

— Не искате ли да знаете името ми? — попита мъжът.

— Само ако искате да ми го кажете.

— Но все пак сте любопитен?

— Предупредиха ме да очаквам посетител. Това е единственото, което е необходимо да знам.

Непознатият се усмихна.

— Много добра политика. Можете да ме наричате Грьолие.

Квесторът наклони глава. В делата на Хела беше замесен един

Грьолие от най-ранните дни на заселването, след първото изчезване. Явно семейство Грьолие бе продължило да играе някаква роля в църквата оттогава, поколение след поколение.

— За мен е удоволствие да ви приема в моя керван, мистър Грьолие.

— Няма да остана дълго тук. Исках само, както казах, да разменим няколко думи. — Престана да храни Ментово бонбонче и изсипа останалите семена на пода. После се приведе, вдигна бялото куфарче и го постави в скута си. Ментово бонбонче започна да се чисти с молитвени движения.

— Идвал ли е напоследък някой, квесторе?

— Тук непрекъснато идват и си отиват разни хора.

— Имам предвид последните няколко дни.

— Ами, Крозе, струва ми се.

Новодошлият кимна и отвори капака на куфарчето. Квесторът видя, че е лекарска чанта. Беше пълна със спринцовки, подредени една до друга като войници със заострени глави.

— Разкажи ми за Крозе.

— Един от редовните търговци. Изкарва си прехраната в района на Вигрид, затворен човек е. Има съпруга на име Линкс и син Кълвър.

— Тук ли са сега? На идване видях един айсджамър, вдигнат на твоята машина.

— Неговият — потвърди квесторът.

— Някой друг пристигна ли с него?

— Само момичето.

Посетителят повдигна вежди. И те като косата му имаха цвят на току-що паднал сняг на лунна светлина.

— Момиче ли? Каза, че имал син, не дъщеря.

— Пътува с тях. Не е роднина, пасажерка. Казва се… — Престори се, че преравя спомените си. — Рашмика. Рашмика Елс. Шестнайсет-седемнайсет стандартни години.

— Хвърлил си й око, а?

— Прави впечатление. Без да се старае, прави впечатление. — Усещаше ръцете си като две топки от змиорки, които се плъзгаха гладко една в друга. — Има някаква сигурност в нея, някаква решителност, която човек не вижда често, особено в нейните връстници. Сякаш изпълнява мисия.

Мъжът бръкна в куфарчето и извади чиста спринцовка.

— Каква е връзката й с Крозе?

— Доколкото знам, е само пасажерка.

— Чу ли репортажа за липсващия човек? За момичето, избягало от семейството си във вигридските полупустинни земи? Че местната полиция търси евентуален саботьор?

— Това тя ли е? Страхувам се, че изобщо не свързах двете събития.

— И по-добре за теб. — Грьолие вдигна спринцовката към светлината. Лицето му се разкриви зад стъклото й. — Иначе можеше да я върнеш там, откъдето е дошла.

— Това нямаше ли да е добре?

— Предпочитаме засега да остане в кервана. Тя е от интерес за нас, нали разбираш. Дай ми ръката си.

Квесторът нави ръкав и се приведе през масата. Ментово бонбонче не го изпускаше от очи и дори преустанови “миенето” си. Квесторът не можеше да откаже. Нареждането беше дадено толкова спокойно, че не можеше и дума да става за неподчинение. Спринцовката беше прозрачна: щяха да му вземат, а не да му вливат кръв.

Квесторът си наложи да запази спокойствие.

— Защо трябва да остане в кервана?

— За да стигне там, накъдето се е запътила. — Грьолие пъхна иглата във вената му — Някакви оплаквания в областта на обичайните ти придобивки, квесторе?

— Оплаквания ли?

— Във връзка с Крозе. За това, че е изкарал малко повече от скътлъровите си боклуци от обикновено.

— Обичайното мрънкане.

— Този път в него може да има нещо. Момичето присъстваше при неговите сделки, нали?

Квесторът осъзна, че разпитващият го всъщност знае отговора на почти всеки въпрос, който бе дошъл да зададе. Наблюдаваше как спринцовката се пълни със собствената му кръв.

— Изглеждаше любопитно — отвърна той. — Казва, че се интересува от скътлърови останки. Представя си се като учен. Не видях нищо лошо да му позволя да присъства. Решението беше на Крозе, не мое.

— Обзалагам се, че е било негово. Момичето има особен талант, квесторе, даден му от Бога дар: разпознава лъжите. Разчита микроизражения на човешкото лице, подсъзнателните сигнали, които повечето от нас почти не забелязват. Те обаче му крещят, ярки като неонови знаци.

— Не виждам…

Грьолие измъкна спринцовката.

— Момичето е разчитало лицата на водещите преговорите от вашия отдел за придобивките, разбирайки доколко са искрени, като кажат, че са достигнали своя лимит. И е изпращало тайни знаци на Крозе.

— Откъде знаете?