Пропастта на опрощението

Правеше това, което иска църквата от него, но във всяко друго отношение не си навираше носа в делата на катедралата. Керванът му винаги се връщаше на Пътя навреме за уговорените срещи и рядко без значителен брой поклонници, пътуващи работници и произведения на скътлърите. Той се грижеше за своите пасажери и клиенти, без да търси по никакъв начин приятелството или благодарността им. Не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Имаше си отговорностите, имаше си и своето Ментово бонбонче, и единствено това беше от значение.

Напоследък нещата не бяха така добри, както в миналото, но това важеше за всички кервани и ако си бяха набелязали някого за наказание, много други го заслужаваха в несравнимо по-голяма степен от квестора. Освен това църквата трябва да бе доволна от работата му за нея през последните няколко години, иначе нямаше да разрешава на кервана му да се разрасне толкова и да се движи по толкова важни търговски пътища. Радваше се на добри взаимоотношения с официалните представители на катедралата, с които имаше вземане-даване, и — въпреки че никой от тях нямаше да го признае — със своята справедливост при работата си с търговци като Крозе. Каква тогава беше целта на подобна изненадваща визита?

Надяваше се да няма нищо общо с кръвта. Добре известен факт беше, че колкото повече се приближаваш до бизнеса на катедралите, толкова по-вероятно е да влезеш в контакт с агентите от Министерството на кръвните дела, клерикалната организация, разпространяваща в буквалния смисъл кръвта на Куейч. Знаеше, че Министерството на кръвните дела е орган на Клоктауър. Но толкова далече от Пътя кръвта на Куейч течеше разредена. Трудно беше да се живее в провинцията, извън желязното убежище на катедралите. Човек трябваше да мисли за замръзнали водопади и гейзери. Нуждаеше се от безстрастен и ясен ум, а не от химическата набожност на един индоктринален вирус. Но какво щеше да прави, ако официалната политика беше променена и в резултат радиусът на действие на Министерството на кръвните дела беше разширен?

— Дали този Крозе не носи винаги нещастие — продължи да умува квесторът. — Не трябваше да го пускам в кервана на един толкова късен етап от пътя ни. Трябваше да го отпратя с подвита опашка. Той е чисто и просто един негоден за нищо лентяй.

Ментово бонбонче вдигна поглед към него, а малката уста изрече:

— Нека безгрешният хвърли първия камък.

— Да, благодаря ти, Ментово бонбонче. — Квесторът отвори чекмеджето на бюрото си. — Защо не дойдеш тук, докато се видим с посетителя? И си дръж плювалника затворен.

Посегна към създанието, готов да го свие във форма, която да му позволи да се побере в чекмеджето. Но вратата на офиса му се отвори рязко — шперцът на непознатия ставаше дори на нея.

Фигурата със скафандъра влезе, спря и затвори вратата след себе си. Подпря бастуна си на масата и постави бялото куфарче на пода. После посегна нагоре и разкопча херметичната закопчалка на шлема си. Шлемът беше в стил рококо, с барелефи на фантастични същества около визьора. Плъзна го назад по главата си и го остави на масата.

За своя изненада квесторът установи, че не познава новодошлия. Очакваше да види някой от познатите представители на църквата, с които обикновено имаше работа, но този виждаше за първи път.

— Може ли да поговорим, квесторе? — попита новодошлият и посочи стола от своята страна на бюрото.

— Да, да — побърза да се съгласи квестор Джоунс. — Заповядайте, седнете. Как мина ъъъ…?

— Пътуването ми от Пътя дотук? — Мъжът премигна, сякаш за момент попаднал под наркозата на извънредно безинтересния въпрос на своя домакин. — Незабележително. — После погледна към съществото, което квесторът не бе успял да скрие. — Ваше е, така ли?

— Моето Мен… Ментово бонбонче. Моето Ментово бонбонче. Домашният ми любимец. Моят.

— Генетична играчка, нали? Нека отгатна: една част наподобяващо пръчица насекомо, една част хамелеон, една част някакъв бозайник?

— В него има котка — отвърна квесторът. — Определено има котка. Нали така, Ментово бонбонче? — Побутна част от семената към посетителя си. — Бихте ли искали да ъъъ…?

За изненада на квестора, който всъщност и не беше съвсем сигурен защо изобщо беше му го предложил, непознатият взе щипка от семената и доближи разтворената си длан си към главата на Ментово бонбонче. Направи го много меко. Човката на създанието започна да поглъща семената, едно по едно.

— Очарователно — заяви мъжът, без да помръдва ръката си. — Бих си взел и аз, но чувам, че е много трудно да се сдобиеш с такова нещо.

— И е истински ад да ги запазиш здрави — отвърна неговият домакин.

— Не се и съмнявам. Е, а сега по работа.

— По работа — кимна квесторът.