Пропастта на опрощението

— Като? — попита старецът.

— Нови двигатели — отвърна тя. — Тъмни двигатели. Не можете да ги видите. Нищо не ги вижда. Отработената материя… изчезва. Камуфлажни екрани. Мехури със свободна сила. Миниатюризирани криоаритметични двигатели. Стабилен контрол на инерцията в корабни мащаби. Хипнотично оръжие. — Ана потрепери. — Наистина не обичам хипнотичното оръжие. Плаши ме. Виждала съм какво става, когато нещо с него не е наред. А то не е наред.

— И всичко това само за двайсет и няколко години? — възкликна невярващо Клавейн.

— Помогнаха ни.

— Като те слуша, човек ще помисли, че сте разговаряли с Господ, намиращ се от другата страна на телефонната линия, за да реализира списъка с вашите желания.

— Не беше Господ, повярвай ми. Щях да разбера. Аз бях тази, която търсеше помощта.

— И кого точно потърси?

— Моята дъщеря — отвърна Хури. — Тя знае разни неща, Клавейн. Затова е толкова ценна. Ето защо я иска Скейд.

На Скорпион му се виеше свят: струваше му се, че с разкриването на всеки следващ слой от историята на Ана, излизаше наяве нещо още по-неразбираемо.

— Все още не ми е ясно защо не сигнализира пристигането си от орбита — поинтересува се Клавейн.

— Отчасти защото не искахме да привличаме вниманието към Арарат — отвърна Хури. — Не и преди да се е наложило. Там горе се води война, разбираш ли? Голяма космическа война с доста добре прикрити участници. Всяко сигнализиране е рисковано. Освен това стават много пробиви и възпирания.

— Между вашите сили и силите на Скейд ли?

— Още по-сложно е. До неотдавна Скейд се биеше по-скоро заедно с нас, отколкото срещу нас. Дори сега, като се изключат личните сметки, бих казала, че се намираме в състояние на нещо като “неспокойно примирие”.

— Тогава срещу кого, по дяволите, се биете? — възкликна Клавейн.

— Срещу инхибиторите — отвърна Ана. — Вълците, или както и да ги наричате.

— Те тук ли са? — намеси се Скорпион. — В тази система?

— Съжалявам, че провалих приятните ви илюзии — каза Хури.

— Е — промълви Клавейн и се огледа, — не знам за вас, но тази вест определено ми развали деня.

— Това беше идеята — рече Ана.

Старецът прокара показалец по правата линия на носа си.

— Още нещо. На няколко пъти, откакто пристигна тук, спомена нещо, което звучеше като “хела”. Дори каза, че трябва да отидем там. Това име не ми говори нищо. Какво означава?

— Не знам — отговори Хури. — Дори не си спомням да съм го споменавала.

ДВАНАЙСЕТ

Хела, 2727 година

Квестор Джоунс беше предизвестен да очаква нов гост в кервана си. Предупреждението дойде директно от Неизменния път, с официалните печати на Клоктауър. Малко по-късно малък космически кораб — едноместна совалка с форма на раковина, очевидно производство на ултрите — се плъзна над процесията от коли.

Машината с подобен на рубин корпус увисна изнервящо с майсторски балансирана скорост над кервана, който продължаваше движението си. После се сниши и кацна върху главната площадка за тази цел. Корпусът се отвори и от люка й се появи фигура в скафандър. Тя се поколеба, бръкна в кабината и измъкна оттам бастун и малък бял куфар. Камери улавяха всяко нейно движение от различни ъгли, докато се движеше нататък по кервана, отваряйки с клоктауърските си ключове врати, през които обикновено не можеше да се мине, като после ги затваряше грижливо след себе си. Вървеше изключително бавно, давайки на квестора възможност да упражни въображението си. От време на време почукваше с бастуна си по някой елемент на кервана или спираше, за да прокара скритата си в ръкавица длан по някоя стена и да огледа после дали по пръстите му има прах.

— Това не ми харесва, Ментово бонбонче — каза квесторът на настанилото се върху бюрото му същество. — Никога не е на добро, когато ти изпратят някой от там, особено пък само с едночасово предупреждение. Означава, че искат да ме изненадат. Означава, че подозират нещо.

Създанието бе заето с купчината семена, които квесторът бе оставил върху масата. Беше завладяващо да го наблюдаваш как се храни и после се почиства. Черните му фасетъчни очи — при нужното осветление се оказваше, че всъщност имат изключително тъмен, лъскав пурпурен цвят — блестяха като редки минерали.

— Кой може да е това, кой… — забарабани с пръсти по масата квесторът. — Ето ти още малко семена. Бастун. Кого познаваме, който да се движи с бастун?

Съществото го погледна, сякаш се готвеше да си даде мнението. После се зае отново с дъвченето, увило опашка около преспапието.

— Това не е на добро, Ментово бонбонче. Чувствам го.

Квесторът се гордееше, че управлява със здрава ръка кервана си.