Пропастта на опрощението

Куейч продължаваше да идва на себе си, но халюцинациите преминаваха плавно една в друга, а усещането, предизвикано от вируса, се засилваше. Никога досега не беше имал толкова интензивни преживявания, дори когато вирусът бе влязъл за първи път в него. Музиката подплатяваше всяка мисъл, цветните светлини от витражите проникваха във всеки атом на вселената. Чувстваше се внимателно наблюдаван и силно обичан. Емоциите не му се струваха вече като фасада, а напълно действителни. Сякаш досега беше виждал само отражението на нещо или беше чувал приглушеното ехо от някаква невероятно красива и сърцераздирателна музика. Възможно ли беше това действително да е въздействието от един изкуствено създаден вирус, намерил убежище в главния му мозък? Преди винаги го беше чувствал така — поредица от грубовати, механично предизвикани реакции, но сега емоциите бяха като че неразделна част от него самия и не оставяха място за нищо друго. Беше като разликата между ефекта, използван за театралната сцена, и самата гръмотевична буря.

Някаква смаляваща се, рационална част от него казваше, че нищо всъщност не се е променило, че усещанията все така се дължат на вируса. Мозъкът му бе изгладнял за кислород поради изтичането на въздух от кабината. Не беше необичайно при тези обстоятелства да изпитва емоционални промени. И ефектът можеше да се увеличи многократно поради наличието на вируса.

Тази рационална част се смаляваше все повече и скоро щеше да преустанови съществуването си.

Единственото, което усещаше, беше присъствието на Всемогъщия.

— Добре — промълви Куейч, преди да изгуби съзнание. — Сега вече вярвам. Имаш ме. Но все още се нуждая от чудо.

ДЕСЕТ

Хела, 2615 година

Събуди се. Движеше се. Въздухът беше студен, но свеж, не усещаше болки в гърдите. “Значи това е то — помисли си. Последната халюцинация, преди може би мозъкът му да попадне във водовъртежа на клетъчната смърт. — Просто се постарай да бъде хубава и да я поддържаш, докато умра. Това е единственото, за което те моля.”

Но този път му се стори истинска.

Опита да се огледа, но все още беше хванат като в капан в “Дъщерята”. Гледката обаче се променяше, пейзажът подскачаше и се тресеше от време на време. Осъзна, че се хлъзга надолу по сипея към дъното на пропастта. Изви врат и със здравото си око видя суматоха от вентили, лъскави стави на крайници.

Моруина.

Но не беше Моруина. Беше един слуга, от монтьорския отдел на “Доминатрикс”. Подобният на паяк робот беше закрепил прилепващи плочки за “Дъщерята на чистача” и я теглеше по земята. Куейч все още се намираше в нея. “Разбира се, разбира се, разбира се.” Как иначе щеше да го измъкне оттук? Сега се чувстваше като истински глупак. Нямаше нито скафандър, нито херметична камера за влизане във и излизане от безвъздушното пространство в кораба. Всъщност корабът беше неговият скафандър. Защо тази мисъл досега не му беше минавала през ума?

Чувстваше се по-добре: с прояснена глава и мисли. Забеляза, че роботът беше включил нещо в едно от местата за “пъпната връв” на “Дъщерята”. Вероятно я захранваше със свеж въздух. “Дъщерята” несъмнено му беше казала какво е необходимо за поддържане живота на намиращия се в нея човек. Напълно възможно беше дори въздухът да е пренаситен с кислород, за да облекчи болката и тревогата му.

Не можеше да повярва, че това се случва. След всички халюцинации то наистина приличаше на реалност. Усещането беше за действително преживяване. И не мислеше, че слугите бяха взели участие в някоя от халюцинациите му до този момент. Така и не беше обмислил нещата достатъчно ясно, за да стигне до извода, че щеше да се наложи точно слуга да го издърпа заедно с кораба, за да го спаси. Сега, като се замислеше, това му се струваше повече от очевидно, но в сънищата му неизменно хора идваха да го спасяват. Пренебрегнатата подробност трябваше да го направи реалност, нали?

Куейч погледна към конзолата. Колко ли време беше изминало? Наистина ли въздухът бе успял да му стигне за пет часа? Преди това му се бе сторило съмнително, но ето че все още дишаше. Може би беше помогнал индоктриналният вирус, поставяйки мозъка му в някакво мистериозно състояние на дзен-спокойствие, в което използваше кислорода по-бавно.

Но до третия или най-много четвъртия час не трябваше да е останал никакъв въздух, камо ли кислород. Освен ако корабът не беше допуснал грешка. Това бе смайваща мисъл, като се имаше предвид през какво бе преминал, но не виждаше друго обяснение. Изтичането на въздух трябва да се бе оказало не толкова сериозно, колкото бе помислила “Дъщерята”. Или пък в началото е било доста сериозно, но отворът се бе запушил до известна степен. Може би системите за самовъзстановяване не бяха напълно унищожени и корабът бе съумял да затвори пробива.

Да, трябва да бе станало така. Просто нямаше друго обяснение.

Но според конзолата от катастрофата бяха изминали само три часа.