Пропастта на опрощението

— Мисля, че бих могла да бъда от помощ — заяви тя.

— Да знаеш много за изследванията на дадена тема съвсем не е същото като да знаеш каквото и да било за самата тема — погледна я квесторът и й се усмихна с лека симпатия.

Той измъкна ръка от горния джоб на палтото си. Стискаше щипка семена между палеца и показалеца. Многосъставното зелено нещо на рамото му се размърда с предизвикваща любопитство скованост, която напомни на Рашмика за нещо надуто, за същество, създадено от балони. Беше някакво животно, но такова, каквото тя, със сравнително ограничения си опит, не помнеше да е виждала някога. Едва сега забеляза в единия край на най-дебелата му тръбичка нещо като глава на костенурка с многофасетни очи и деликатна, като че ли механична уста. Квесторът предложи пръстите си на създанието, като набърчи насърчително устни. То се разтегна надолу по ръката му и нападна щипката семена с нерешителна любезност. “Какво ли е това?”, питаше се момичето. Тялото и крайниците бяха като на насекомо, но издължената опашка, увита неколкократно около ръката на квестора, напомняше повече за влечуго. А в начина, по който се хранеше, имаше нещо уникално, характерно за птиците. Спомняше си отнякъде птици: бляскави, качулати, наперени същества в кобалтовосин цвят, чиито опашки се отваряха като ветрила. Пауни. Но къде беше виждала пауни?

Квесторът се усмихна на любимото си животно.

— Несъмнено сте чели много книги — додаде той, като погледна странично към момичето. — Това е достойно за насърчение.

— Тя не изпускаше от внимателния си поглед животното.

— Израснах в подземните разкопки, квесторе. Помагах при изкопните работи. Дишам прах от скътлъри от мига, в който съм родена.

— Но за нещастие това качество съвсем не е чак толкова уникално. Колко изкопаеми от скътлъри сте изследвали?

— Нито едно — отвърна след кратка пауза Рашмика.

— Е, в такъв случай… — Квесторът потупа с пръст по устната си, после докосна устата на животното. — Това е достатъчно за теб, Ментово бонбонче.

Крозе се покашля.

— Защо не продължим този разговор на кервана, квесторе? Не искам да пътувам прекалено дълго, за да се прибера у дома, а все още ни предстои много работа.

Създанието — Ментово бонбонче — се оттегли обратно нагоре по ръката на квестора, след като пирът приключи. Започна да почиства лицето си с миниатюрните си, подобни на ножици предни крайници.

— Ти ли носиш отговорност за момичето, Крозе? — попита квесторът.

— Не точно, не. — Погледна към Рашмика и се поправи: — Искам да кажа — да, грижа се за нея, докато стигне там, накъдето е тръгнала, и ще приема лично опитите на някой да й посегне. Но какво ще прави със себе си след това, не е моя работа.

Квесторът насочи вниманието си отново към Рашмика.

— И на колко години си точно?

— На колкото трябва — отвърна тя.

Зеленото същество обърна подобната си на малка куличка глава към нея — фасетъчните му очи приличаха на къпини.

Повърхността на Хела, 2615 година

Куейч ту идваше на себе си, ту губеше отново съзнание. След всеки следващ преход разликата между двете състояния се размиваше все повече и повече. Той халюцинираше и после халюцинираше, че халюцинацията е била истина. Виждаше спасители, борещи се със сипея, които ускоряваха крачка, щом го видеха, и му махаха приветствено с напъханите си в ръкавици ръце. На втория или третия път се разсмя при мисълта, че си представя спасителите му да идват при съвсем същите обстоятелства като истинските. Никой никога нямаше да му повярва, нали?

Но някъде между пристигането на спасителите и точката, когато го отнасяха към сигурността, той се озоваваше неизменно в кораба с разкъсвани от болка гърди, а едното му око виждаше света като че през тънка мъгла.

“Доминатрикс” продължаваше да пристига, да се плъзга между отвесните стени на пропастта. Дългият тъмен кораб намаляваше скоростта и се подпираше на специално предназначените за тази цел шипове. Средният люк се отваряше меко и от него се появяваше Моруина. Излизаше сред мъгла от вентили, хвърляше се да го спасява, величествена и страховита като готова за битка армия. Измъкваше го от разбитите останки на “Дъщерята” и с присъщата за сън липса на логика той нямаше нужда да диша, докато тя му помагаше да се добере до другия кораб, придвижвайки се из безвъздушното студено пространство от светлини и сенки. Или пък се появяваше в специалния костюм, като успяваше по някакъв начин да го накара да се движи, макар Куейч да знаеше, че беше изработен по начин, който правеше невъзможно свиването му.

Постепенно халюцинациите надделяха над рационалната мисъл. В един от миговете на просветление му мина през ума, че най-щадящо за него би било някоя от тях да го споходи, докато умира, за да му бъде спестено стряскащото осъзнаване, че все още не е спасен.

Видя Жасмина да идва към него, спускайки се по сипея, следвана от Грьолие. Кралицата избождаше с нокти очите си, докато приближаваше и оставяше кървави струйки.