Устройството бавно изправяше жената от ембрионалната позиция до нормалната човешка стойка. Сухожилията и ставите пукаха и щракаха неприятно. Жената изохка под дихателната маска и започна да отделя кабелите и тръбичките, изчезващи през отвори в кожата й или прикрепени към нея с лейкопласти.
— Аз я познавам — промълви Клавейн. — Казва се Ана Хури. Тя беше партньорката на Иля Вольова от старата “Безкрайност”, преди да падне в нашите ръце.
— Бившият войник — допълни Скорпион, спомнил си няколкото пъти, в които се бе срещал с тази жена и малкото, което знаеше за миналото й. — Прав си — това е тя. Но изглежда някак различно.
— Нормално. Все пак е с двайсет години по-стара. Освен това са я превърнали в конджоинър.
— Искаш да кажеш, че преди не е била? — поинтересува се Васко.
— Не и когато я познавахме — уточни Клавейн.
Скорпион го погледна.
— Сигурен ли си, че сега е конджоинър?
— Улових мислите й, нали? Успях да разбера, че не е Скейд или някое от нейните приятелчета. Глупавото е друго: заради това си направих извода, че трябва да е Рьомонтоар.
Валенсин направи нов опит да си проправи път напред.
— Бих искал вече да й помогна, ако няма да наруша прекалено удобството ви.
— Тя сама се грижи за себе си — отвърна Скорпион.
Хури седна почти в нормална позиция, така, както би седял човек, очакващ да бъде приет за уговорена среща. Но самообладанието й продължи само няколко секунди. Тя се пресегна и смъкна маската, като издърпа петнайсет сантиметра покрита със слуз пластмасова тръбичка от гърлото си. В същия момент издаде мучащ звук, сякаш някой бе стоварил неочаквано юмрука си в стомаха й. Последва суха раздираща кашлица, преди дишането й да се нормализира.
— Скорпион… — започна Валенсин.
— Докторе, не съм удрял човек от двайсет и три години. Не ми давай повод да направя изключение. Защо не седнеш?
— По-добре направи каквото ти казва — обади се Клавейн.
Хури обърна глава към тях. Вдигна ръка, за да прикрие от светлината напълнените с кръв цепки на очите си, премигвайки иззад пръстите си.
После се изправи, все така без да ги изпуска от погледа си. Скорпион я наблюдаваше с любезно безразличие. Някои прасета се възбуждаха при вида на гола жена, така както някои хора чувстваха привличане към прасета.
Но макар физиологичните разлики между женските прасета и представителките от женския пол на човешкия род да не бяха много големи, именно те бяха от значение за Скорпион.
Хури се подпря с ръка на капсулата. Стоеше права с леко допрени колене, сякаш можеше да се свлече всеки момент. Но вече беше в състояние да понесе светлината само като примижа.
Заговори с дрезгав, но твърд глас:
— Къде съм?
— На Арарат — отговори Скорпион.
— Къде.
Не беше формулирано като въпрос.
— На Арарат засега е достатъчно.
— В близост до главното ви селище, предполагам.
— Както казах…
— Колко време продължи?
— Зависи — каза Скорпион. — Два дни, откакто уловихме светлинния сигнал от капсулата ти. Не знаем колко си прекарала в морето. Или колко време ти е било нужно, за да дойдеш на тази планета.
— Два дни? — Изгледа го така, сякаш беше казал “седмици” или “месеци”. — Какво точно ви отне толкова време?
— Имаш късмет, че успяхме да стигнем до теб толкова бързо — намеси се Блъд. — А графикът на събуждането не беше под наш контрол.
— Два дни… Къде е Клавейн? Искам да се видя с него. Моля ви само да не ми казвате, че сте го оставили да умре, преди да съм пристигнала.
— Не се тревожи заради това — заяви меко Клавейн. — Както виждаш, все още съм съвсем жив.
Тя го изгледа втренчено като човек, който се опасява, че може да е жертва на зле скалъпена измама.
— Ти?
— Да. — Той разпери ръце. — Съжалявам, че те разочаровах толкова.
Тя го гледа още известно време, после рече:
— Извинявай. Просто не… очаквах това.
— Мисля, че все още мога да бъда от полза. — Той се обърна към Блъд. — Ще й донесеш ли едно одеяло? Не искаме да умре от настинка. А след това е най-добре да оставим доктор Валенсин да й направи пълен преглед.
— Няма време за това — заяви Хури и откъсна няколкото лейкопласта, които беше пропуснала. — Искам да ми намерите нещо, с което може да се прекоси водата. И някакво оръжие. — Направи пауза, преди да добави: — Както и малко вода и храна. И някакви дрехи.
— Изглежда, доста бързаш — каза Клавейн. — Не може ли да изчакаш до сутринта? Все пак са минали двайсет и три години. Има доста неща, за които да си поговорим.
— Представа си нямаш — отвърна Ана.
Блъд подаде едно одеяло на Клавейн. Той пристъпи към новодошлата и й го подаде. Тя се уви с него без ентусиазъм.
— С лодките ще се справим — додаде той. — И с пушките. Но мисля, че ще е от полза, ако разберем защо са ти нужни незабавно.
— Заради моето бебе — отговори Хури.
Клавейн кимна учтиво.
— Твоето бебе?
— Дъщеря ми. Казва се Ора[4]. Тя е тук, на… как казахте се нарича това място?
— Арарат — отговори Клавейн.
— Добре, тя е тук, на Арарат. И аз идвам да я спася.
Клавейн погледна другарите си.
— И къде точно се намира дъщеря ти?