Пропастта на опрощението

В кабината нахлу някакъв човек. Държеше се така, сякаш беше излязъл за малко едва преди минута. Широкото му жабешко лице беше месесто, а кожата, която свързваше основата на плоския му нос и горната част на устата, блестеше от нещо неприятно. Носеше палто от дебела пурпурна материя, с дълъг подгъв и щедро бухнали яка и маншети. Барета с неясен дребен образ бе поставена на една страна върху червените му коси, а пръстите му бяха натежали от богато орнаментирани пръстени. В едната си ръка стискаше компютърен бележник, чийто екран беше запълнен с колонки, изписани с древна писменост. Рашмика забеляза на дясното му рамо някаква конструкция от яркозелени колонки и тръбички. Нямаше представа за какво служи — дали е украшение или тайнствен лечебен аксесоар.

— Мистър Крозе — каза вместо “добре дошли” непознатият. — Каква неочаквана изненада. Наистина не мислех, че ще успеете и този път.

Крозе сви рамене. Рашмика виждаше, че прави всичко възможно да изглежда безгрижен и незаинтересован, но се забелязваше, че това му струва известни усилия.

— Добрият човек не може да бъде задържан, квесторе.

— Възможно е. — Новодошлият хвърли поглед към екрана и присви устни с вид на човек, захапал лимон. — Вие обаче оставихте нещата за малко късничко през деня. Печалбите са незначителни, Крозе. Надявам се да не останете прекалено разочарован.

— Животът ми е поредица от разочарования, квесторе. Мисля, че вече съм свикнал с това.

— Искрено се надяваме случаят да е такъв. Всеки трябва да знае мястото си в живота, Крозе.

— Аз определено зная своето, квесторе. — Крозе направи нещо с контролното табло, вероятно за да зареди айсджамъра. — Е, отворени ли сте за бизнес или не? Определено сте се постарали да ошлайфате практиката на хладния си прием.

Мъжът се усмихна неубедително.

— Това е гостоприемство, Крозе. Хладен прием би означавало да ви оставим на леда или да ви премажем.

— В такъв случай най-добре да се смятам за изключително облагодетелстван.

— Кой сте вие? — попита ненадейно Рашмика, като изненада дори самата себе си.

— Това е квестор… — побърза да се намеси Линкс, преди да са я прекъснали.

— Квестор Рътланд Джоунс — прекъсна я все пак техният домакин с театрален тон, сякаш играеше пред галерията. — Отговорник за допълнителните провизии, управител на керваните и другите мобилни единици, странстващ легат на Първата адвентистка църква. А вие сте?

— Първите адвентисти? — повтори Рашмика, за да се увери, че го е чула правилно. Първите адвентисти имаха много разклонения, част от които на свой ред също извънредно влиятелни църкви. Имената на някои от тях бяха толкова сходни, че беше лесно да ги объркаш. Тя обаче се интересуваше именно от Първата адвентистка църква. — Най-старата църква, нали? — добави тя.

— Освен ако не съм в голяма грешка относно моя работодател — да. Все още обаче ми се струва, че не сте отговорили на въпроса ми.

— Рашмика — отвърна тя. — Рашмика Елс.

— Елс. — Мъжът буквално сдъвка сричката. — Доста разпространено име в селата из пустеещите вигридски земи, изглежда. Но не мисля, че съм срещал някой Елс толкова далече на юг.

— Може и да сте срещали, веднъж — отговори момичето.

Това беше малко несправедливо: дори керванът, с който бе отпътувал брат й, да беше също свързан с адвентистите, надали беше точно този.

— Смятам, че щях да си спомня.

— Рашмика пътува с нас — намеси се Линкс. — Рашмика е… умно момиче. Нали така, скъпа?

— Горе-долу — отвърна девойката.

— И мисли, че може да намери своята роля в църквите — додаде Линкс.

Тя облиза пръстите си и намести косата, прикриваща рожденото й петно.

Новодошлият остави компютърния бележник.

— Роля ли?

— Нещо техническо — побърза да уточни Рашмика.

Беше репетирала тази среща десетки пъти, като във въображението си винаги последната дума оставаше нейната, но сега всичко ставаше прекалено бързо и съвсем не така, както се бе надявала.

— Винаги има за какво да използваме умни момиченца — заяви квесторът. И затършува в единия от горните си джобове. — Както и момчета. Зависи от дарбите им.

— Аз нямам дарби — обяви Рашмика. В устата й последната дума прозвуча почти като обида. — Но съм грамотна и образована. Мога да програмирам повечето характеристики на един слуга робот. Знам много за изследванията върху скътлърите. Имам някои идеи във връзка с тяхното унищожаване. Това със сигурност може да бъде от полза за някой в църквата.

— Тя се чуди дали не би могла да намери място в някоя от спонсорираните от църквата археологически изследователски групи — поясни Линкс.

— Така ли? — попита квесторът.

Рашмика кимна. Според нея тези спонсорирани от църквите изследователски групи бяха истински майтап — те съществуваха единствено за да затвърждават съществуващата куейчистка доктрина за скътлърите; но все пак трябваше да започне отнякъде. Истинската й цел беше да се добере до Харбин, а не да продължи изследването си върху скътлърите. Много по-лесно щеше да го открие обаче, ако заемеше някакъв чиновнически пост, например във въпросните изследователски групи, вместо да се захване с някоя скромна работа като поправката на Пътя.