Пропастта на опрощението

Керваните бяха факт от живота на Хела, но Рашмика знаеше съвсем слабо как оперират. Все пак беше запозната с основните моменти. Керваните бяха подвижните агенти на големите църкви, управителните тела на катедралите. Разбира се, катедралите се движеха — бавно, както бе пояснил Крозе — но почти винаги се ограничаваха с екваториалния колан на Неизменния път. Понякога се отклоняваха от Пътя, но никога не стигаха толкова далеч на север или на юг.

Керваните обаче можеха да се движат по-свободно. Скоростта им позволяваше да осъществяват пътувания далеч от Пътя и пак да успяват да настигнат своите майки-катедрали преди довършването на същото завъртане. Те се разцепваха и преобразуваха, докато се движеха, изпращаха по-малки експедиции и се сливаха с други през определени части от своето пътуване. Често един керван можеше да представлява три-четири църкви, които се отличаваха с фундаментално различните си възгледи по въпроса за чудото на Куейч и неговата интерпретация. Всички църкви обаче имаха еднаква нужда от черноработници и резервни части. Всички се нуждаеха от нови членове.

Крозе насочи айсджамъра към централната част на пътя, непосредствено пред кервана. Тъкмо бяха тръгнали нагоре по един склон и в резултат айсджамърът започна да губи предимството на скоростта пред кервана, който просто продължаваше да се движи, без да забелязва промяната в нивото.

— Бъди внимателен сега — обади се Линкс.

Крозе перна контролните лостове и задната част на айсджамъра се изви към другия край на процесията. Носът я последва и с тъп удар ските се наместиха в по-стари бразди, направени по-рано в леда. Наклонът бе станал още по-стръмен, но това вече нямаше значение, защото не се налагаше Крозе да бъде начело на кервана. Бавно, но с неспирната инерция на плъзгащата се покрай кораб планета, предните машини ги настигнаха.

— Това е кралят, така е — потвърди Крозе. — Както изглежда, те също са готови за нас.

Рашмика нямаше представа какво означава това, но докато се движеха успоредно, забеляза два полюляващи се от покрива крана, които спускаха метални куки. Две наперени фигури в скафандри слизаха по кабелите, всяка седнала върху една от куките. Изгубиха се от полезрението й и в продължение на няколко секунди не се случи нищо, после момичето чу тежки стъпки по покрива на айсджамъра. Последва дрънчене на метал в метал и миг по-късно движението на машината се прекрати като насън. Повдигнаха ги от леда и те увиснаха във въздуха от едната страна на кервана.

— Самонадеяните копелета го правят всеки път — рече Крозе. — Но няма никакъв смисъл да спориш с тях. Или приемаш това положение, или изобщо се отказваш да имаш вземане-даване с тях.

— Поне ще можем да излезем оттук и да си изпънем краката за малко — каза Линкс.

— В кервана ли сме вече? — поинтересува се Рашмика. — Официално, имам предвид?

— В кервана сме — потвърди Крозе.

Момичето кимна, изпълнено с облекчение, че вече бяха недосегаеми за полицията на Вигрид. Все още не бяха видели и следа от тях, но в нейните представи те бяха само един-два завоя зад айсджамъра на Крозе.

Все още не знаеше какво да мисли за това. Беше очаквала някакво раздвижване след като властите откриеха бягството й. Но освен молбата хората да бъдат нащрек и да я върнат, ако я открият, не беше предполагала, че някой ще предприеме активни, целенасочени действия. Положението обаче се бе оказало по-неприятно, защото полицията бе решила, че Рашмика има нещо общо с експлозията в склада за взривни материали. Явно смятаха, че бяга от страх да не бъде разкрита. Те, разбира се, грешаха, но при липсата на по-убедителен заподозрян, тя нямаше никакво доказателство в своя защита.

Слава Богу, Крозе и Линкс поне не се съмняваха в това или пък изобщо не ги интересуваше какво би могла да е извършила. Оставаше обаче страхът йот барикадиране на пътя, което да сложи край на движението на айсджамъра, преди да стигнат до кервана.

Сега можеше да престане да се тревожи… поне за това.

Паркирането на айсджамъра отне само минута. Крозе, изглежда, нямаше думата по въпроса, защото, без да направи каквото и да било, което Рашмика да забележи, въздухът в превозното средство се раздвижи и от това тъпанчетата й леко запукаха. После чу приближаващи се стъпки.

— Обичат да се знае кой е шефът — каза Крозе, сякаш това се нуждаеше от пояснение. — Но ти не се страхувай от никой тук, Рашмика. Те обичат да демонстрират силата си, но въпреки това се нуждаят от нас, обитателите на полупустинните райони.

— Не се притеснявай за мен — отвърна момичето.