Пропастта на опрощението

Това не беше възможно. “Доминатрикс” трябваше да се намира все още някъде зад Халдора и нямаше как да се осъществи никаква комуникация с него. И това положение трябваше да продължи още шейсет минути! И още много минути, преди да успее да стигне до него дори при максимална скорост. А в случая максималната скорост не беше осъществима, нали? На борда на кораба имаше човек, който трябваше да бъде пазен. В най-добрия случай “Доминатрикс” щеше да е ограничен поне при намаляването на скоростта преди приземяването.

Но ето че сега стоеше пред него, върху леда. И изглеждаше толкова реален, колкото всичко останало. Явно времето беше объркано, реши Куейч. Времето беше объркано, а пробивът се беше затворил. Нямаше друга възможност. Е, имаше, като се замисли човек, но не заслужаваше да й бъде обърнато особено внимание. Ако времето все пак не беше сгрешено, тогава “Доминатрикс” някак си беше получил сигнала за бедствие, преди да се появи иззад Халдора. Сигналът трябва да си бе прокарал път въпреки преградата, която представляваше планетата. Можеше ли да се е случило подобно нещо? Беше решил, че е невъзможно, но при такова доказателство като намиращия се пред очите му кораб, беше готов да приеме всичко. Дали някаква чудатост в атмосферната физика не бе послужила като проводник за неговото съобщение и не му бе помогнала да заобиколи Халдора? Не можеше да се закълне, че нещо от този род е невъзможно. Ако часовникът беше верен, каква беше алтернативата? Че цялата планета бе престанала да съществува, колкото да премине съобщението му ли?

Ето това вече щеше да е наистина чудо. Беше се помолил за чудо, но не беше очаквал да се случи наистина.

Друг робот чакаше край отворената врата. Със съвместни усилия двете машини вдигнаха “Дъщерята” в “Доминатрикс”. След това се заеха да правят нещо с нея, докато през корпуса й отекна поредица дрънчащи звуци. Въпреки претърпените увреждания, формата на малкия кораб бе запазена дотолкова, че да може да бъде закрепен на старото си място в хангара. Куейч погледна надолу и видя как люкът се отвори под него.

Минута по-късно друг слуга — този път много по-малък — се зае да отваря “Дъщерята”, за да го изнесе от нея.

— Моруина — промълви Куейч, намерил сили да говори въпреки върналата се в гърдите му болка. — Моруина, върнах се. Понатъртен, но иначе жив и здрав.

Но никой не му отговори.

Арарат, 2675 година

Капсулата се готвеше да се отвори. Клавейн седеше пред нея, сплел пръсти под брадичката си, свел глава като че ли в молитва или в изпълнено с разкаяние съзерцание на извършен неотдавна ужасен грях.

Беше отметнал качулката си и белите му коси се бяха разпилели по яката на палтото и по раменете му. Изглеждаше като старец, със солиден ръст и вдъхващ уважение, който обаче не приличаше особено на Клавейн, когото всички си мислеха, че познават. Скорпион не се съмняваше, че след като се върнеха при своите съпрузи и съпруги, любими и приятели, работниците щяха да разкажат за привидението, което се бе материализирало от мрака, въпреки изричното нареждане да не го правят. Щяха да споменат за обезпокоителната му прилика с Клавейн, но че изглеждало много по-старо и крехко от него. Скорпион беше също толкова сигурен, че те биха предпочели този старец да се окаже някой съвсем друг, а лидерът им да се намира все така на другия край на света. Ако приемеха него за Клавейн, излизаше, че ги бяха излъгали и че Клавейн не беше нищо повече от сив призрак на самия себе си.

Скорпион седна на празното място до него.

— Улавяш ли нещо?

Мина известно време, преди Клавейн да отговори шепнешком:

— Почти нищо повече от домакинските приказки, за които вече съобщих. Капсулата блокира повечето му нервни трансмисии. Те излизат на парченца, понякога добре разбъркани.

— Но си убеден, че е Рьомонтоар?

— Убеден съм, че не е Скейд. Кой друг може да е в такъв случай?

— Ако питаш мен, възможностите са десетки.

— Не, не са. Човекът в тази капсула е конджоинър.

— Някой от съюзниците на Скейд в такъв случай.

— Не. Всичките й приятели са замесени от същото тесто: нов модел конджоинъри, бързи, ефективни и студени като лед. Умовете им създават друго усещане.

— Трудно ми е да те разбера, Невил.

— Ти смяташ, че всички ние сме еднакви, Скорп. Но не сме. Никога не сме били еднакви. Всеки конджоинър, с когото съм свързвал съзнанието си, е бил различен. Всеки път, когато съм докосвал мислите на Рьомонтоар, все едно… — Клавейн се поколеба за момент и се усмихна едва забележимо, когато се сети за нужната аналогия. — Все едно докосвам механизма на часовник. Стар часовник, хубав часовник, на който може да се разчита. От тези, които е имало в църквите. Направени от желязо, със зъбчато колело и пружинен механизъм. Мисля, че за него аз бях нещо дори още по-бавно и по-механично… воденичен камък може би. Докато умът на Галиана…

Гласът му изневери.

— Успокой се, Невил.