Пропастта на опрощението

Куейч възнамеряваше да мине през някой пазар на произведения на Тролхатан по време на престоя си на Парсифал. За кратко дори се захвана с един занаятчия, който смяташе, че може да прави качествени имитации, като използва миниатюрни слуги, за да превърне в произведение на изкуството голям колкото стая стъклен блок. Куейч бе видял резултатите от усилията им: бяха добри, но не чак толкова. В призматичното качество на истинската творба на Тролхатан имаше нещо, което нищо друго на света не бе в състояние да имитира. Беше като разликата между леда и диаманта. Във всеки случай, частта с произхода беше убиецът. Освен ако някой не премахнеше Тролхатан, пазарът нямаше да приеме фалшификатите.

Куейч се навърташе около Тролхатан, когато видя демонстрацията. Искаше да разбере дали може да открие някакъв недостатък, с който да заклейми майстора на стъкло, за да го накара да преговаря с него. Ако Тролхатан можеше да бъде убеден да се прави, че не забелязва имитациите, когато наводнят пазара — като каже, че не си спомня да ги е правил, но и не си спомня да не ги е правил — тогава можеше да извлече нещо от слуховете.

Тролхатан обаче беше недосегаем. Той никога не казваше нищо и не се движеше в обичайните артистични среди.

Той просто правеше творби от стъкло.

Поразен, но във всеки случай с намалял ентусиазъм, Куейч остана достатъчно дълго, за да види част от демонстрацията. Студеният му безстрастен интерес към практическия въпрос за цената на изкуството на Тролхатан бързо отстъпи място на страхопочитание към онова, за което всъщност ставаше дума.

Тролхатан демонстрираше създаването на малка творба, а не на някое от големите си като стая творения. Когато Куейч пристигна, той вече беше изработил невероятно, носещо се във въздуха растение с полупрозрачно зелено стъбло и листа, както и много цветове с форма на рог в блед рубинен цвят. А сега Тролхатан твореше нещо в бляскавосиньо до един от цветовете. Куейч не разпозна веднага формата, но когато майсторът започна да вае невероятно фината извивка на насочена към цвета човка, Куейч разпозна колибри. Кехлибарената дъга на човката отстоеше на разстояние колкото ширината на човешки пръст от цвета и Куейч реши, че цветето и птицата ще се носят във въздуха едно до друго, без да са свързани. Но в този миг ъгълът на светлината се промени и той осъзна, че между върха на човката и близалцето на цвета се простира невъобразимо тънка стъклена линийка, златна нишка като последния лъч светлина при планетарен залез, и че това, което вижда, е езичето на колибрито, направено от стъкло.

Ефектът очевидно бе точно премислен, тъй като другите наблюдатели забелязаха езика горе-долу в същия миг. Никаква следа от емоция не можеше да се види върху онези части от лицето на Тролхатан, които все още бяха в състояние да изобразяват подобно нещо.

В този момент Куейч се изпълни с презрение към майстора на стъкло. Изпълни се с презрение към тщеславието на неговия гений, защото обмислената и пълна липса на емоции беше също толкова достойна за порицание, колкото и показната гордост. Същевременно изпита нарастващо възхищение заради номера, на който току-що бе станал свидетел. Какво ли щеше да бъде, запита се той, да внесеш зрънце от чудото в живота, в ежедневието? Наблюдателите на Тролхатан живееха в епоха на чудеса. Но зърването на езичето на колибрито беше определено най-изненадващото и прекрасно нещо, което някой от тях бе съзирал от много време.

Това определено беше така за Куейч. Едно късче стъкло го беше потресло до дъното на душата му, когато най-малко го беше очаквал.

И сега Куейч се сети за езичето на колибрито. Винаги, когато беше принуден да остави Моруина, си представяше, че ги свързва нишка от разтягащо се разтопено стъкло със златист оттенък, източена до прекрасната деликатност на езиче на колибри. С разстоянието нарастваха и тънкостта, и присъщата изящност на езичето. Докато беше в състояние да държи този образ в съзнанието си и да се чувства все още свързан с нея, изолацията му не му се струваше пълна. Продължаваше да я усеща посредством стъклото, нишката потрепваше в синхрон с нейното дишане.

Но сега нишката изглеждаше по-тънка и по-крехка откогато и да било и Куейч не мислеше, че може да усети дишането й.

Погледна часовника: беше минал още половин час. В най-добрия случай не му оставаше въздух за повече от трийсет-четирийсет минути. Плод на въображението му ли беше или въздухът наистина започваше да се разрежда и да излъчва мирис на застояло?

Хела, 2727 г.

Рашмика видя кервана преди другите. Беше на половин километър напред на същия път, по който се движеха, но засега оставаше полускрит зад поредицата от ледени скали. Като че ли се движеше много бавно в сравнение с превозното средство на Крозе, но щом наближиха, момичето си даде сметка, че това не е вярно: превозните машини на кервана бяха много по-големи и именно поради размерите си сякаш напредваха тромаво.