Пропастта на опрощението

Изохка. Този път беше малко вероятно да се отърве така леко. Усещаше силен натиск върху гърдите си, сякаш някой беше сложил върху тях наковалня. Най-вероятно счупените ребра бяха поддали. А това щеше да му причинява силна болка при всяко движение. Но все още беше жив. Този път “Дъщерята” се беше приземила с главата нагоре. Отново виждаше моста, който му напомняше сцена в туристическа брошура. Сякаш Съдбата непрекъснато го поставяше лице в лице с онова, което бе причина за цялата тази каша.

Повечето червени части на конзолата отново бяха изгаснали. Виждаше отражението на изуменото си лице зад фрагментираните надписи на латиница, с дълбоки сенки под скулите и в очните ябълки. Беше виждал подобен образ веднъж: лицето на някаква религиозна фигура, изгорена в напоения с балсамиращи вещества саван. Просто скица на лице, като че ли нарисувана с дебели линии с въглен.

Индоктриналният вирус се размърда в кръвта му.

— Рестартирай — каза той и от устата му изхвърчаха изпочупени зъби.

Не последва нищо. Куейч потърси опипом таблото за тактилен контрол, намери същата последователност от команди и ги приложи. Нищо не се случи. Опита отново — знаеше, че няма друг избор. Нямаше как да пробуди кораба по друг начин при дадените обстоятелства.

Конзолата премигна. Нещо все още беше живо, все още имаше някакъв шанс. Той продължи да дава командата за събуждане и всеки път по някоя система излизаше от съня, но след осмия или деветия път не се случи нищо. Не смееше да продължава от страх да не изчерпи останалите запаси на кораба или да изложи на стрес все още живите системи. Просто трябваше да се задоволи с това, с което разполага.

Затвори лявото си око и прегледа червените съобщения: беглият поглед му показа, че “Дъщерята на чистача” не бързаше заникъде. Най-важните за полета системи бяха разрушени при атаката, второстепенните бяха смазани при сблъсъка със стената и дългото търкаляне /по земята. Красивият му, скъпоценен личен кораб беше унищожен. Дори на механизмите за самовъзстановяване сега щеше да им бъде трудно да го поправят и то при положение че можеше да чака месеци, докато си свършат работата. Но сигурно трябваше да бъде благодарен, че “Дъщерята” го бе опазила жив; в това отношение беше оправдала надеждите му напълно.

Огледа отново надписите. Автоматичният сигнал за бедствие работеше. Радиусът му на действие щеше да бъде ограничен от ледените стени от двете страни, но нищо не пречеше на движението му нагоре… освен, разбира се, газовият гигант, който беше разположил между себе си и Моруина. След колко време тя щеше да се появи иззад осветената част на Халдора?

Погледна към единствения работещ хронометър на кораба. Четири часа до появата на “Доминатрикс” иззад газовия гигант.

Четири часа. Можеше да издържи. “Доминатрикс” щеше да улови сигнала за бедствие веднага щом излезеше иззад Халдора и щеше да му бъде нужен около час, докато се добере до него. По принцип не би рискувал да остави кораба да се доближи толкова до едно потенциално опасно място, но в случая нямаше друг избор. Освен това се съмняваше, че сега вече има причина да се притеснява заради скритите часовои: беше унищожил два от трите, а третият, изглежда, бе изчерпал енергията си, иначе досега да го беше обстрелял отново.

Четири часа плюс още един, докато стигне до него: общо пет. Само те го деляха от сигурността. Предпочиташе да се измъкне от цялата тази каша още сега, в този миг, но и не можеше да се оплаче, особено след като беше казал на Моруина, че ще трябва да издържи шест часа без връзка с него. Трябваше да си признае, че тогава беше мислил по-малко за нейната сигурност и повече как да не губи никакво време. Е, сега получаваше доза от собственото си лекарство, нали? По-добре беше да го приеме като мъж.

Пет часа. Нищо. Дреболия.

Тогава забеляза един от другите надписи върху дисплея. Премигна, отвори и двете си очи с надеждата, че не е видял добре заради зрението си. Но нямаше грешка.

Корпусът беше пукнат. Процепът сигурно беше много малък: колкото косъм. При нормални обстоятелства щеше да бъде затворен дори без да разбере за него, но при толкова много увреждания на кораба обичайните операционни системи не действаха. Бавно, достатъчно бавно, за да не го усети все още, налягането на въздуха падаше. “Дъщерята” правеше всичко възможно да запълва недостига със запасите от въздух под налягане, но това не можеше да продължава безкрайно.

Куейч пресметна — запасите щяха да бъдат изчерпани след два часа.

Нямаше да издържи до пристигането на “Доминатрикс”.