Пропастта на опрощението

Имаше ли значение дали щеше да изпадне в паника? Започна да размишлява над този въпрос с чувството, че е много важно да разбере отговора. Не само беше хванат като в капан в запечатано помещение с ограничено количество кислород, бавно заместван от издишвания от него самия въглероден двуокис. Въздухът се процеждаше през цепнатина в корпуса и това щеше да става независимо от бързината, с която той използва кислорода за дишане. Дори да поемеше само веднъж въздух през следващите два часа, за следващото вдишване пак нямаше да е останало нищо. Проблемът му не идваше от изчерпването на кислорода, а от изтичането на атмосферата. След два часа щеше да се озове сред пълен вакуум, като онзи, за който някои хора плащаха пари. Казваха, че причинявал болка през първите няколко секунди. Но за него преходът към липсата на въздух щеше да се осъществи постепенно. Щеше да изгуби съзнание или по-вероятно — да умре дълго преди това. Може би в някой момент от следващите деветдесет минути.

Но вероятно нямаше да навреди да не изпада в паника, нали? Може би дори щеше да промени незначително нещата в зависимост от подробностите около изтичането на въздух. Ако въздухът преминаваше през системата за рециклиране, тогава сигурно щеше да бъде от помощ да го използва възможно най-бавно. Тъй като не знаеше къде е процепът, можеше да предположи, че наличието или липсата на паника щеше да се отрази отрицателно или благоприятно върху вероятната продължителност на живота му. Двата часа можеха да се удължат до три… трите до четири, ако имаше наистина голям късмет и беше готов да понесе известно увреждане на главния мозък. А четири можеха, но само можеха, да се удължат до пет.

Само се заблуждаваше. Разполагаше с два часа. Два часа и половина беше абсолютният лимит. “Паникьосвай се колкото си искаш” — рече си той. Това нямаше да промени абсолютно нищо.

Вирусът усети страха му. Започна да го преглъща на големи глътки, хранейки се с него. Когато Куейч опита да задържи паниката на разстояние, тя се надигна и порази рационалната му мисъл.

— Не — заяви той. — Нямам нужда от теб точно сега.

Но може би имаше. Каква полза от ясния ум, ако не можеш да направиш нищо, за да се спасиш? Вирусът поне щеше да му позволи да умре с илюзията, че се намира в присъствието на нещо по-голямо от самия Куейч, нещо, което милее за него и ще бди над него, докато си отива.

Само че вирусът не се интересуваше от нищо. Той щеше да го залее с присъщите си качества, независимо дали това му допадаше или не. Единственият звук беше собственото му дишане и от време на време — шумът от посипалите се ледени парченца, които продължаваха да валят отгоре му, отделени от високите части на пропастта при падането на “Дъщерята”. Нямаше какво друго да гледа освен моста. Но в тишината чуваше далечна органова музика. Засега беше тиха, но се приближаваше. Знаеше, че когато дойде съвсем, страховитото й кресчендо щеше да изпълни душата му с радост и ужас. И макар мостът да изглеждаше почти както преди, Куейч започваше да вижда началото на стъклописно великолепие по черното небе над него — квадрати, правоъгълници и ромбове в пастелна светлина започваха да проблясват в мрака като прозорци към нещо по-просторно и велико.

— Не — промълви той, но този път съвсем неуверено.

Мина един час. Системите изоставяха призрака, части от червените надписи напускаха конзолата. Нищо, което се развалеше оттук нататък, нямаше да промени особено шансовете за оцеляване на Куейч. Корабът нямаше да го спаси от мъките, като се взриви, колкото и безболезнено и бързо да беше това. “Не — помисли си Куейч. — “Дъщерята на чистача” щеше да направи всичко, на което беше способна, за да поддържа живота му до последната спорадична глътка въздух. Машината не беше в състояние да осъзнае пълната безполезност на упражнението. Тя щеше да продължава да изпраща сигнала за бедствие, въпреки че Куейч щеше да бъде мъртъв от два-три часа, когато “Доминатрикс” го получеше.

Той се засмя: винаги беше мислил за “Дъщерята” като за изключително умна машина. Според стандартите на повечето летателни апарати и определено на онези от тях, които не се управляваха от субперсона в гама ниво, това вероятно наистина беше така. Но когато се сведеше до най-същественото, положението малко се променяше.

— Съжалявам, корабе — рече той.

И се засмя отново, само че този път смехът премина в поредица ридания на самосъжаление.