Пропастта на опрощението

— Оставете ме да видя — каза Клавейн, като си проправи път между работниците, за да се приближи още до капсулата.

Заради това безпокойство един от работниците, заобиколили капсулата, допусна грешката да погледне смръщено към Скорпион. Той на свой ред го изгледа кръвнишки и оголи свирепо острите си зъби, наследство от прадедите му. В същия момент Блъд даде сигнал на работниците с рязко странично движение на свинското си копито. Те се оттеглиха покорно и изчезнаха в дълбините на комплекса.

Клавейн не даде признак, че е забелязал случилото се. Все още с качулката на главата, анонимен, той се плъзна между препречващите пътя му машини и застана от едната страна на капсулата. Постави много внимателно длан до един от осветените панели, като галеше обгорената и кожа.

Васко предположи, че вече беше безопасно да се вгледа внимателно.

Скорпион, изглежда, беше изпълнен със скептицизъм.

— Намери ли нещо?

— Да — отвърна Клавейн. — Говори с мен. Протоколите са конджоинърски.

— Сигурен ли си? — попита Блъд.

Клавейн се извърна от машината, само тънките косъмчета на брадата му улавяха светлината.

— Да — отговори той.

Сега постави и другата си длан върху противоположната страна на плоскостта, като се протегна, и сведе глава, докато я положи върху капсулата. Васко предполагаше, че е затворил очи, за да се изолира от външни разсейващи фактори, с прорязано от дълбоки бръчки чело поради пределната концентрация. Никой не се обаждаше и мъжът осъзна, че се старае даже да диша безшумно.

Клавейн накланяше глава ту в едната, ту в другата посока, бавно и обмислено, сякаш се опитваше да намери оптималната ориентация за радиоантена. Застопори се в определен ъгъл, тялото му изпъна плата на палтото.

— Определено конджоинърски протокол — потвърди той. Остана в пълна тишина и абсолютно неподвижен в продължение на повече от минута, след което добави: — Мисля, че разпозна в мен друг конджоинър. Не ми дава пълен достъп до системата — поне засега — но ми позволи да използвам някои диагностични функции. Определено няма вид на бомба.

— Бъди много, много внимателен — каза Скорпион. — Не искаме да те отвлекат или нещо още по-лошо.

— Правя всичко възможно — увери го старецът.

— Кога ще можеш да кажеш кой е вътре? — осведоми се Блъд.

— Няма да разбера със сигурност, преди да се отвори. — Макар Клавейн да говореше тихо, гласът му звучеше отчетливо, изпълнен със спокоен авторитет. — Ще ви го кажа обаче още сега: не мисля, че е Скейд.

— Абсолютно ли си сигурен, че е конджоинър? — настояваше Блъд.

— Да. И съм почти сигурен, че някои от сигналите, които долавям, идват от имплантите на намиращия се в капсулата, а не от самата нея. Но не може да е Скейд: тя би се срамувала да има нещо общо с толкова стари протоколи. — Отдели главата си от капсулата и погледна към стоящата малко по-нататък групичка. — Рьомонтоар е. Трябва да е той.

— Можеш ли да различиш мислите му? — попита Скорпион.

— Не, но нервните сигнали, които улавям, са на съвсем ниско ниво, просто рутинни домакински въпроси. Намиращият се вътре вероятно все още е в безсъзнание.

— Или не е конджоинър — заяви Блъд.

— Ще разберем след няколко часа — каза Скорпион. — Но който и да е той, остава проблемът с липсващия кораб

— Защо пък това да е проблем? — поинтересува се Васко.

— Защото намиращият се вътре няма как да е изминал двайсет светлинни години в тази капсула — поясни Блъд.

— Но не може ли да е пристигнал в системата тихо и незабележимо, да е оставил кораба си някъде, където не можем да го видим, и да е взел останалото разстояние с капсулата? — попита Васко.

Блъд поклати глава.

— Пак има нужда от кораб за пътуване вътре в системата, за да вземе последната отсечка от пътя до нашата планета.

— Възможно е обаче да пропуснем присъствието на малък кораб — рече Васко. — Нали?

— Не мисля — обади се Клавейн. — Освен при някакво доста нежелателно развитие на нещата.

ДЕВЕТ

Повърхността на Хела, 2615 година

Когато Куейч дойде в съзнание, висеше с главата надолу. Беше притихнал. Всъщност всичко беше притихнало: корабът, пейзажът, небето. Все едно бе посаден тук преди векове и едва сега отваряше очи.

Но не мислеше, че е възможно да е тук отдавна: спомените му за ужасната атака и зашеметяващото падане бяха съвсем ясни. Истинското чудо обаче не беше, че си спомня тези неща, а че изобщо е жив.