Пропастта на опрощението

Като се раздвижи съвсем леко в обезопасителните колани, той опита да направи преценка на щетите. Миниатюрният кораб изскърца. Дотам, докъдето стигаше погледът му, а то зависеше от това докъде успява да извие врат — който, изглежда, не беше счупен, виждаше все още стелещи се от една от лавините прах и лед. Всичко беше замъглено, сякаш го гледаше през тънък сив воал. Стелещите се прах и лед бяха единственият източник на движение и то потвърждаваше предположението му, че не беше останал в безсъзнание повече от няколко минути. Виждаше също така единия край на моста, прекрасната, мамеща окото сложност на резбата на неговите подпори. Последва миг на тревога, като видя разбитата си артилерия, когато всъщност трябваше да се притеснява за това, което го беше докарало дотук. Мостът беше огромен, но същевременно изглеждаше деликатен като хартия. Нямаше доказателства, че му бе нанесъл някакви поражения. Явно беше по-стабилен и устойчив, отколкото изглеждаше.

Корабът изскърца отново. Куейч не можеше да види ясно земята. Корабът се беше приземил с главата надолу, но дали беше стигнал дъното на пукнатината Гинунгагап?

Погледна към конзолата, но не успя да се фокусира както трябва в нея. Не можеше, както установи сега, след като обърна внимание на този факт, да се фокусира почти върху нищо. Положението не беше толкова лошо, когато затвореше лявото си око. Възможно беше ускорението да бе причинило отлепване на ретината. “Дъщерята” беше готова да причини поправима вреда от този род, само и само да го върне жив.

С отворено дясно око Куейч се вгледа в конзолата. Там преобладаваше червеният цвят — написаното на латиница съобщаваше за системни дефекти — но имаше и много угаснали участъци, които трябваше да светят. Очевидно “Дъщерята” бе пострадала сериозно — не само механиката, а и кибернетичната й сърцевина. Корабът беше в кома.

Той се опита да каже нещо.

— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.

Не се случи нищо. Разпознаването на гласа му може би беше сред изгубените способности. Или пък корабът не беше в състояние да направи нищо повече.

Все пак, за да бъде сигурен, Куейч повтори:

— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.

Отново не се случи нищо. “Затвори тази страница на изследванията си” — помисли си той.

Раздвижи се отново, размърда едната си ръка, докато успя да напипа табло за тактилен контрол. Движението му причиняваше дискомфорт, но това беше по-скоро дифузната болка от натъртване, отколкото острота на счупени или извадени от ставите крайници. Можеше дори да движи краката си без особено неприятни усещания. Острата болка, която го прободе в гърдите обаче не говореше добре за състоянието на ребрата му, но дишането му изглеждаше достатъчно нормално, а и нямаше странни усещания никъде другаде в гърдите или корема. Ако травмите му се ограничаваха само с няколко счупени ребра и една отлепена ретина, значи наистина се беше отървал леко.

— Винаги си имал късмет, копеле — рече си той, докато пръстите му пробваха различните ръчки и лостове на таблото за тактилен контрол.

Всяка гласова команда имаше мануален еквивалент; просто трябваше да си припомни правилните комбинации от движения.

Успя. Единият пръст тук, палецът — там. Натисна. Натисна отново.

Корабът се закашля. Червени букви замигаха моментално там, където само допреди миг нямаше нищо.

Това беше добре. В старото момиче все още имаше живот. Опита пак. Корабът се закашля и затананика, като се опитваше да се рестартира. Премигна червена светлина, после — нищо.

— Хайде — промълви през стиснатите си зъби Куейч.

Опита отново. Третият път беше на късмет, нали? Корабът запелтечи, като че ли потрепери. Червените надписи се появиха отново, избледняха, пак се появиха. Други части на дисплея се промениха: корабът изпробваше функционалността си при излизането си от кома.

— Много добре — заяви Куейч, докато корабът се гърчеше, възвръщайки формата на корпуса си — вероятно не преднамерено, просто рефлекторно пренастройване по стария профил. В бронята зачатка чакъл, отделен от земята при този процес. Корабът се наклони с няколко градуса и полезрението на Куейч се промени.

— Внимателно… — каза той.

Беше прекалено късно. “Дъщерята на чистача” започна да се търкаля, падайки от ръба, на който временно се бе закрепила. Куейч успя да зърне дъното, до което оставаха все още поне сто метра, но което се приближаваше с голяма скорост.

Субективното време разтегна падането до цяла вечност.

После се удариха в дъното. Макар да не изгуби съзнание, поредицата от удари при падането го накара да се чувства така, сякаш някой го стиска в челюстите си и го блъска в земята, за да го убие.