Пропастта на опрощението

Той се обърна и прокара поглед по дължината на процепа. Беше се отдалечил на един-два километра от по-близката му стена, но по-далечната не изглеждаше да се е приближила. Разстоянието между двете не беше еднакво, но тук, на екватора, стените на пропастта не се доближаваха на повече от трийсет и пет километра една до друга. Дълбочината беше най-малко пет-шест километра, а в най-дълбоките си точки достигаше единайсет километра. Цялото това нещо бе дяволски обширно и постепенно Куейч стигна до извода, че няма особено желание да стои дълго вътре в него. Чувстваше се увиснал между разтворените челюсти на капан.

Погледна часовника: оставаха четири часа до появата на “Доминатрикс” иззад далечната страна на Халдора. Четири часа беше много време, очакваше да поеме назад много преди да са изминали.

— Потърпи, Мор — промълви той. — Вече почти не остана.

Но, разбира се, тя нямаше как да го чуе.

Беше влязъл в процепа южно от екватора и сега се движеше към северното полукълбо. Разчупената мозайка на дъното се носеше пред погледа му. В сравнение с далечната стена движението на кораба му почти не се забелязваше, но по-близката стена се плъзгаше достатъчно бързо, за да го ориентира за скоростта на “Дъщерята”. От време на време губеше представа за мащаби и тогава за момент пропастта му се струваше много по-малка. Това бяха опасни мигове, защото най-често именно когато започнеше да изглежда познат, обикновен и приятен, извънземният пейзаж протягаше лапите си и убиваше поддалия се на илюзията.

Внезапно Куейч видя моста, който се появи на хоризонта между издигащите се остро нагоре стени. Сърцето му заби учестено. Сега вече нямаше абсолютно никакво съмнение, ако изобщо бе имало: това не беше природно творение, а бе изработено от разумни същества от лъскави тънки нишки. Съжаляваше, че Моруина не е с него, за да го види.

Записваше през цялото време, докато мостът се приближаваше: извита дъга, която свързваше стените на процепа посредством изумителния филигран на поддържащите части. Нямаше нужда да се бави тук. Едно преминаване под него щеше да бъде достатъчно да убеди Жасмина. Можеха да се върнат после с необходимото оборудване, ако такова беше нейното желание.

Куейч вдигна учудено поглед, докато минаваше под моста. Пътното платно — как иначе можеше да го нарече — прорязваше лицето на Халдора, като светеше леко на фона на тъмния газов гигант. Беше заплашително тънък, напомняше млечнобяла лента. Какво ли щеше да е да го прекосиш пеша.

“Дъщерята” направи рязко отклонение встрани, а интензивността на движението спусна за момент червена завеса пред погледа му.

— Какво… — започна той.

Не се наложи да пита: някой опитваше да го атакува и “Дъщерята” бягаше, както и беше редно да постъпи в такъв случай. Куейч изгуби съзнание, дойде на себе си, отново изгуби съзнание. Пейзажът препускаше наоколо, пулсиращата бяла светлина се връщаше към него, отразена от управляващите двигатели на “Дъщерята”. Нов припадък. Връщащо се на пресекулки съзнание. Ушите му бучаха. Видя моста от поредица остри, несвързани ъгли, като разбъркани моментни снимки. Отдолу. Отгоре. Отново отдолу. “Дъщерята” опитваше да намери убежище.

Нещо не беше наред. Трябваше да се издигнат нагоре и да се махнат оттук, без въпроси. Очакваше се, че “Дъщерята” ще го измъкне от всяка възможна опасност колкото може по-бързо. Това въртене напред-назад, тази нерешителност изобщо не бяха характерни за нея.

Освен ако не беше притисната в ъгъла. Освен ако не можеше да намери път за бягство.

При едно от идванията си в съзнание Куейч видя на конзолата положението на кораба. Обстрелваха го три враждебно настроени обекта. Бяха се появили от ниши в леда, три метални звукови отражения, които нямаха нищо общо с първото.

“Дъщерята на чистача” се разтресе като изтръскващо се мокро куче. Куейч видя пушечните следи от изстреляните от него ракети, които описваха сложни зигзаговидни и спираловидни фигури, като се опитваха да избегнат обстрела на заровените часови. Отново припадна. Този път, когато дойде на себе си, видя малка лавина, която се плъзгаше надолу по едната страна на скалата. Един от атакуващите обекти беше излязъл от строя: поне една от ракетите му бе улучила целта си.

Конзолата премигна. Млечнобелият корпус стана абсолютно черен. Когато се проясни и образът на конзолата се възстанови, на екрана се появиха предупреждения за спешна ситуация, написани с огнени латински букви. Ударът беше лош.

Корабът отново потрепери, излетя нова глутница ракети. Те бяха миниатюрни — с антиматерия с големината на палец, чийто радиус на действие се простираше на километри.

Пак загуби съзнание. Когато дойде на себе си, усети, че пада.

Нова малка лавина — един атакуващ по-малко на дисплея. Последният часови бе все още някъде там, но корабът вече нямаше ракети, с които да го обстрелва. Обаче и другият не стреляше. Може би се беше повредил… или презареждаше.

“Дъщерята” се колебаеше между пороя от възможности.

— Измъкни ме оттук — каза Куейч.