Пропастта на опрощението

След като излезе от орбита, Куейч усети как теглото му се увеличава успоредно със забавянето, само до няколко хиляди километра в час, на скоростта на “Дъщерята”. Хела нарастваше, а неравният й терен се приближаваше, за да го посрещне. Ехото на радара — металният подпис — беше все още тук. Както и мостът.

Куейч бе решил да слиза спираловидно, вместо да се устреми право към структурата. Онова, което видя още при първата извивка на спиралата, все още на хиляди километри над повърхността на Хела, беше вълнуващо, като пъзел, който трябва да бъде събран. От по-голяма височина пропастта се виждаше само като сянка — тъмен белег върху лицето на луната. Сега имаше осезаема дълбочина, особено когато я гледаше през увеличителната камера. Цепнатината беше неравномерна: на места се виждаше сравнително плитък наклон до самото дъно, другаде стените представляваха отвесни, покрити с лед скали, които се извисяваха на няколко километра височина, гладки и страховити като гранит. Имаха сивкавия блясък на аспид. Дъното също варираше в широки граници — от плоско като пресъхнало солено езеро до сякаш полудял, разчупен юрган от килнати и преплетени ледени плочи, разделени от тънки като косми авенюта, чисто черни като самурена кожа. Колкото повече приближаваше, толкова повече всичко това наистина се сглобяваше като недовършен пъзел, захвърлен от някакъв раздразнен бог.

Горе-долу на всяка минута проверяваше радара. Ехото все така се долавяше, а “Дъщерята” все още не бе засякла никакви сигнали за предстояща атака. Може би в крайна сметка щеше да се окаже старо желязо. Тази мисъл го смущаваше, защото означаваше, че някой друг вероятно също бе минал близо до моста, без да намери в него нещо толкова забележително, че да съобщи на другите. Или пък беше имал намерение да го направи, но после го беше сполетяло някакво нещастие. Не беше сигурен кой от двата варианта бе по-тревожен.

При завършването на първия кръг от спираловидното спускане беше намалил скоростта до петстотин метра в секунда. Сега се намираше достатъчно близо до повърхността, за да добие представа за състава й. Назъбените планински райони преминаха в гладки равнини. Не всичко беше заледено. По-голямата част от вътрешността на луната беше камениста и повечето от скалната материя беше забита в леда или лежеше върху него. Земята около спящите вулкани бе посипана с пепел. Виждаха се сипеи и остри каменни блокове, големи колкото някои от по-внушителните по размери космически селища. Едни се подаваха изпод леда като копия, наклонени под абсурдни ъгли като кърма на потъващ кораб, други се намираха на повърхността, килнати на една страна като обемни скулптурни съоръжения.

Двигателите на “Дъщерята” работеха на пълни обороти, за да я поддържат срещу гравитацията на Хела. Куейч се спускаше все по-ниско, все по-близо до ръба на пропастта. Над него Халдора се бе превърнала в мрачна тъмна сфера, осветена само с един лимб. Развеселен и с отвлечено за момент внимание, Куейч видя гръмотевичните бури, които се вихреха по притъмнялото лице на газовия гигант. Електрическите дъги се мятаха и гърчеха хипнотично бавно, като змиорки.

Хела все още улавяше светлина от слънцето на системата, но скоро щеше да попадне в сянката на Халдора. Само по една случайност източникът на ехото се намираше върху лицето на Хела, помисли си Куейч, иначе щеше да му бъде спестен впечатляващият спектакъл на надвисналия над всичко газов гигант. Разбира се, ако беше пристигнал в по-късен момент от ротационния цикъл на света, пропастта нямаше да гледа към Халдора. Разликата от сто и шейсет дни беше достатъчна да пропусне тази изумителна гледка.

Блесна още една светкавица. Макар и неохотно, Куейч насочи отново вниманието си към Хела. Намираше се над пукнатината Гинунгагап. Земята се премяташе с невероятна бързина. Въпреки че гравитацията беше едва четвърт от стандартната стойност, Куейч усещаше световъртеж, какъвто би било нормално да изпита на някой по-тежък свят. Беше напълно логично, тъй като спускането бе убийствено дълбоко. Още по-зле — нямаше атмосфера, за да забавя падането на който и да е обект, нямаше гранична скорост, която да създаде поне външен шанс за оцеляване от евентуален инцидент.

Всичко това нямаше значение. “Дъщерята” нито веднъж не беше лъгала очакванията му и надали щеше да го направи сега. Куейч се фокусира върху онова, което бе започнал да изследва, и остави корабчето да се спуска още по-надолу, под нивото на нулевата надморска височина.