Пропастта на опрощението

Момичето се замисли върху въпроса на Линкс. Действително ли Харбин я бе привлякъл към Неизменния път или той беше просто извинението, което беше измислила, за да прикрие — колкото от другите, така и от самата себе си — реалната причина за своето пътуване?

Отговорът, че всичко се дължи на Харбин, беше толкова автоматичен и фриволен, че почти му беше повярвала. Но сега се питаше дали беше наистина верен. Рашмика разбираше, когато някой лъже. Съвсем друго беше обаче да прозре през собствените си измами.

— Харбин е — прошепна сама на себе си тя. — Нищо друго няма значение освен намирането на брат ми.

Не можеше обаче да престане да мисли за скътлърите и когато задряма, все още стиснала чашата с топъл шоколад в ръце, тя сънува скътлърите и лудите преобразувания на анатомията им на насекоми, която се разместваше като части на пъзел.

Рашмика се събуди внезапно от грохота, когато айсджамърът забави ход, усетил неравности по ледения път.

— Страхувам се, че не можем да продължим по-нататък тази нощ — обяви Крозе. — Ще намеря някое закътано място, където да се скрием, но почти съм изчерпал лимита си.

На Рашмика той й се стори изпит и изтощен, но, от друга страна, Крозе винаги си изглеждаше така.

— Отстъпи мястото на мен, скъпи — обади се Линкс. — Ще поема управлението на джамъра за два-три часа, само докато стигнем до по-безопасно място. Двамата можете да отидете отзад и да подремнете.

— Аз съм сигурна, че сме в безопасност — заяви Рашмика.

— Какво можеш да знаеш за това. Още няколко мили няма да ни навредят. А сега отивай отзад и опитай да поспиш, млада госпожице. Утре ни чака дълъг ден и не мога да се закълна, че дори тогава ще бъдем вън от опасност.

Линкс вече се наместваше на мястото на шофьора, като прокарваше дебелите си, бебешки пръсти по захабените от времето контролни бутони. Преди Крозе да спомене, че ще отбие някъде за през нощта, Рашмика си мислеше, че машината ще продължи да се движи на нещо като автопилот, дори и да трябва да намали скоростта. Истински шок й причини новината, че не биха могли да се движат, ако някой не управлява ръчно айсджамъра.

— Мога да покарам и аз — предложи тя. — Никога досега не съм управлявала нещо такова, но ако някой ми покаже…

— Аз ще се справя, скъпа — увери я Линкс. — А и не караме само ние с Крозе. Кълвър може да поеме сутрешната смяна.

— Не бих искала…

— О, не се тревожи за Кълвър — каза Крозе. — Той се нуждае от нещо друго, с което да заеме ръцете си.

Линкс перна усмихнато съпруга си по ръката. Рашмика довърши вече изстиналата си какаова напитка, смъртно уморена, но радостна, че беше изкарала поне първия ден. Не живееше с илюзията, че най-лошата част от пътуването й е приключила, но подозираше, че трябва да гледа на всеки следващ етап като на малка победа. Искаше й се само да може да каже на родителите си да не се тревожат за нея, че до този момент всичко върви добре и че мисли за тях през цялото време. Но се бе заклела пред себе си да не изпраща съобщение вкъщи, преди да е стигнала до кервана.

Крозе я поведе към задната част на айсджамъра, през буботещите му вътрешности. Той се движеше различно под управлението на Линкс. Не защото тя беше по-лош или по-добър шофьор от Крозе, а просто защото стилът й на управление беше съвсем друг. Айсджамърът се мяташе и описваше дълги, безтегловни параболични дъги. Всичко това действаше приспивно, но сънят й беше изпълнен с неспокойни сънища, в които Рашмика падаше безконечно.

Събуди се на другата сутрин от смущаващи и същевременно — добре дошли новини.

— Съобщиха го в новинарската емисия — каза Крозе. — Вече се разчу, Рашмика. Официално си обявена за изчезнала и е започнала операция по издирването ти. Това не те ли изпълва с гордост?

— О — беше единственото, което успя да произнесе тя, питайки се какво се беше случило от предишната нощ насам.

— Това е полицията — намеси се Линкс, която имаше предвид организацията за подкрепа на закона, която разполагаше с правомощия в региона на Вигрид. — Очевидно са изпратили отряди. Има обаче голяма вероятност да се доберем до кервана, преди да са ни открили. Веднъж оставим ли те в кервана, полицията не може да те докосне с пръст.

— Изненадана съм, че са изпратили отряди — промълви момичето. — Не може да се каже, че съм в опасност, нали?

— Всъщност не става дума само за това — заяви Крозе.

Линкс го изгледа.

Какво знаеха те двамата, което Рашмика не знаеше? Внезапно усети напрежение в корема, студена тръпка, която се спускаше надолу по гръбнака.

— Продължавай — каза тя.

— Казват, че искат да те върнат, за да те разпитат — обяви Линкс.

— Задето съм избягала от къщи? Нямат ли нещо по-добро, с което да си заемат времето?

— Не защото си избягала от къщи — отвърна Линкс. И погледна отново съпруга си. — Във връзка със саботажа миналата седмица. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да — отговори момичето, спомнило си кратера на мястото, където бе станало разрушението.

— Казват, че е твое дело — довърши Крозе.

Хела, 2615 година