Пропастта на опрощението

Работата на Силвест върху амарантинците продължила през голяма част от времето между 2500 и 2570 година. Почти през целия въпросен период той бил или търпелив изследовател, или затворник под една или друга форма, но дори когато се намирал в домашен арест, интересът му към амарантинците не отслабнал. Но без достъп до други ресурси освен тези, с които разполагала колонията, идеите му били обречени да останат на нивото на предположенията. Тогава в системата Ризургам пристигнали ултри. С помощта на техния кораб Силвест открил последната част от пъзела за загадката на амарантинците. Оказало се, че предположенията му са верни: амарантинците не били унищожени от изолирано космическо явление, а в резултат на реакция на все още активен механизъм, предназначен да потиска появата на разум, способен да пътува в междузвездното пространство.

Разпространението на новината до други системи отнело години. Често тя достигала до различните места от втора или трета ръка, пропита с пропаганда, почти изгубена в объркването, причинено от войните между отделните човешки фракции. Както изглежда, конджоинърите достигнали самостоятелно до подобни заключения като Силвест. Групи археолози, пресяващи останките от други мъртви култури, също възприемали този обезпокояващ възглед.

Машините, които бяха убили амарантинците, все още се намираха някъде в Космоса, като чакаха и наблюдаваха. Те имаха много имена. Конджоинърите ги бяха нарекли “вълци”. Други, вече унищожени култури, ги бяха назовали “инхибитори”.

През последното столетие се наложи реалността на инхибиторите да бъде приета. Но през голяма част от това време заплахата беше останала удобно далечна: проблем, за който трябва да се тревожи някое друго поколение.

Напоследък обаче нещата се бяха променили. Отдавна се носеха непотвърдени сведения за странна активност в системата Ризургам: слухове за разбиване на светове и превръщането им в сложни машини по план на извънземни. Разказваха се истории, че населението на цяла една система било евакуирано; че сега Ризургам бил необитаемо пепелище; че със слънцето на системата било направено нещо неописуемо.

Но дори Ризургам можеше да бъде пренебрегнат за известно време. Системата беше археологическа колония, изолирана от главната мрежа за междузвездна търговия, управляващите бяха въвели тоталитарен режим с вкус към дезинформацията. Слуховете за случилото се там не можеха да бъдат проверени. И така още много десетилетия животът на другите системи, заселени от човешкия вид, продължи да тече повече или по-малко непроменен.

Но сега инхибиторите бяха наближили други звезди.

Ултрите първи донесоха лошата новина. Техните кораби се предупреждаваха едни-други да избягват определени системи. Нещо ставаше, нещо, което преминаваше в графата, приета от хората като катастрофална. Това не беше война или чума, а нещо безкрайно по-лошо. Беше се случило с амарантинците и вероятно със скътлърите.

Броят на човешките колонии, за които се знаеше, че са станали свидетели на директната намеса на машините на инхибиторите, все още не беше достигнал цифрата десет, но вълната от паника, която се разпространяваше със скоростта на радиокомуникациите, допринасяше също толкова ефикасно за сгромолясването на цивилизации. Цели живеещи на повърхността общности се евакуираха или изоставяха всичко, а гражданите опитваха да достигнат космическото пространство или, както се надяваха, по-сигурното убежище на подземните пещери. Крипти и бункери, неизползвани от тъмните десетилетия на Смесената чума, набързо се отваряха отново. Неизменно хората бяха прекалено много, за да бъдат поети както от евакуиращите кораби, така и от бункерите. Стигаше се до бунтове и ожесточени местни войни. Дори при сгромолясването на цивилизации хората, обичащи да се възползват от ситуацията, трупаха малки, безполезни богатства. Сектите за Страшния съд процъфтяваха във влажната, удобна почва на страха, подобно черни орхидеи. Хората говореха за Края на света, убедени, че са свидетели на последните дни.

На фона на всичко това не беше чудно, че Хела привличаше толкова много хора. В по-добри времена чудото на Куейч нямаше да заслужи такова внимание, но сега то бе точно това, което търсеха. Всеки нов кораб на ултри, който пристигаше в системата, возеше десетки хиляди замразени поклонници. Не всички търсеха религиозен отговор, но преди да мине много време, ако искаха да останат на Хела, Министерството на кръвната работа така или иначе стигаше до тях. И след това те започваха да виждат нещата по различен начин.

Рашмика не можеше да ги вини, че идват тук. Понякога си мислеше, че ако не беше родена на Хела, може би също щеше да предприеме това поклонничество. Но мотивите й щяха да бъдат различни. Тя търсеше истината: същият импулс, който беше отвел Дан Силвест на Ризургам; същият импулс, който беше причинил конфликта му с неговата колония и който в крайна сметка бе предизвикал неговата смърт.