Пропастта на опрощението

— Просто осъзнах нещо, това е.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от един хубав сън — обади се Линкс.

Беше сварила горещ шоколад. Рашмика го отпиваше на малки глътки с благодарност. Това съвсем не беше най-вкусният топъл шоколад, който й бяха правили, но в този момент не можеше да се сети за друга напитка, която да й е харесала повече.

— Снощи не спах много — призна тя. — Прекалено се тревожех как ще се справя на сутринта.

— Справи се страхотно — насърчи я Линкс. — Когато се върнеш, ще накараш всички да се гордеят с теб.

— Надявам се.

— Но трябва да те питам нещо — продължи Линкс. — Не си длъжна да отговаряш. Това само заради брат ти ли е, Рашмика? Или има още нещо?

Въпросът силно изненада момичето.

— Разбира се, че е само заради брат ми.

— Просто вече имаш репутация в тази област. Всички сме чували колко много време прекарваш в изкопите и върху книгата, която пишеш. Казват, че в селата няма друг, който се интересува толкова от скътлърите, колкото Рашмика Елс. Говори се, че пишеш писма на подпомагани от църквата археолози и спориш с тях.

— Какво да правя, като скътлърите наистина ме интересуват — промълви момичето.

— Да, но коя точно е причината този стършел да ти влезе под шапката?

Въпросът бе изречен мило, но Рашмика не успя да прикрие раздразнението си, когато попита:

— Моля?

— Искам да кажа, в какво толкова според теб грешат всички останали?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Интересно ми е да чуя както твоите съображения, така и съображенията на всички останали участници в спора.

— Само дето дълбоко в себе си вероятно изобщо не се интересуваш кой е прав, нали? Стига онова, което ни трябва, да продължава да излиза изпод земята, какво му пука на някой за действително случилото се със скътлърите? Единственото, което те вълнува, е да си осигурявате резервните части за айсджамъра.

— Що за маниери, млада госпожице — смъмри я Линкс.

— Съжалявам — изчерви се Рашмика и отпи от горещия си шоколад. — Не исках да стане така. Но аз наистина се интересувам от скътлърите, макар никой друг да не изгаря от желание да научи какво наистина се е случило с тях. Всъщност то ми напомня много за амарантинците.

Линкс я погледна.

— За какво?

— Амарантинците са извънземните, живели на Ризургам. Те били еволюирали птици. — Спомни си рисунката на един от тях, която бе направила за книгата си — не като скелет, а така, както би трябвало да са изглеждали живи. Беше ги видяла с менталното си зрение: яркия блясък на птиче око, загадъчната усмивка на човката върху извънземната глава. Рисунките й не приличаха на нищо от официалните реконструкции в другите археологически текстове, но винаги й бяха изглеждали по-автентични и живи от онези мъртви импресии, сякаш беше виждала жив амарантинец. Това я караше да си задава въпроса дали и рисунките й на живи скътлъри имаха същата жизнеспособност. — Нещо ги е изтребило преди един милион години — продължи тя. — Когато хората колонизирали Ризургам, никой не пожелал да размисли дали онова, което бе сложило край на тяхната култура, няма да направи същото и с нас. Освен Дан Силвест, разбира се.

— Дан Силвест ли? — попита Линкс. — Съжалявам, също не ми говори нищо.

Това вече вбеси Рашмика: как беше възможно да не знае за тези неща? Но се постара да не покаже гнева си.

— Силвест е археологът, натоварен да ръководи експедицията. Когато се натъкнал на истината, другите колонисти го накарали да замълчи. Не искали да знаят какви проблеми ги очакват. Но както знаем, оказа се, че правият е той.

— Обзалагам се, че в такъв случай усещаш известна прилика между теб и него.

— И то голяма — отвърна Рашмика.

Рашмика още помнеше първия път, когато се бе натъкнала на името му. То фигурираше в един от археологическите текстове, които беше свалила в компютърния си бележник, погребано в някакъв безинтересен трактат за патърн джъглърите. Все едно през черепа й премина светкавица. Беше усетила наелектризираща близост, сякаш целият й живот беше прелюдия към този миг. Сега вече знаеше, че именно в този момент интересът й към скътлърите се превърна от детско забавление в нещо, близко до мания.

Не можеше да го обясни, така както не можеше и да отрече, че се е случило.

Оттогава, успоредно с изучаването на скътлърите, беше научила много за живота и времето на Дан Силвест. Беше напълно логично: безсмислено беше да изучава изолирано скътлърите, защото те бяха просто последната от загиналите галактични култури, на които се бяха натъкнали изследователите от човешката раса. Името на Силвест заемаше водещо място в изследването на извънземния разум като цяло, затова беше изключително важно да има представа от неговите подвизи.