Пропастта на опрощението

Тревогата обаче не напускаше Рашмика въпреки уверенията на Крозе, че няма по-кратки пътища, по които биха могли да ги задминат и да се появят изневиделица някъде пред тях. От време на време, за да й помогне да се успокои, той включваше на радиочестотата на селото, но в повечето случаи чуваха само шум. В това нямаше нищо необичайно, защото радиовръзките на Хела зависеха от капризите на магнитните бури, вихрещи се около Халдора. Имаше и други начини за осъществяване на комуникация — лазер с тесен обхват на лъчите за връзка между сателитите и земните станции или фиброоптични линии, но повечето се намираха под контрола на църквите и Крозе не беше абониран за нито един. Можеше да се възползва от някои от тях, когато се наложи, но сега, както обясни, не беше моментът да привличат вниманието на когото и да било. Когато най-сетне засякоха една по-нормална трансмисия от Вигрид и Рашмика успя да изслуша новините за деня за по-големите села, не чу това, което очакваше. Сред съобщенията за пропадания на подземни шахти, спиране на електрозахранването и обичайните за селския живот събития, не се спомена, че някой е изчезнал. Тъй като беше на седемнайсет години, тя все още се намираше под законовото попечителство на своите родители, така че те имаха пълното право да съобщят за нейното изчезване. Нещо повече, те нарушаваха закона, като не го правеха.

Този факт я смути повече, отколкото й се щеше да признае. От една страна, искаше да се измъкне незабелязано, както го беше планирала. От друга, детската част в нея копнееше за някакво доказателство, че отсъствието й е забелязано. Искаше да чувстват липсата й.

След като размисли още малко, тя реши, че родителите й чакаха да видят какво ще се случи през следващите няколко часа. Все пак досега не беше отсъствала повече от половин ден. Обикновено по това време все още се намираше в библиотеката. Може би те действаха, водени от предположението, че тази сутрин беше излязла необичайно рано. Нищо чудно да не бяха забелязали бележката, която бе оставила за тях, както и липсата на скафандъра й от шкафчето.

Но и след шестнайсет часа новините все така не съобщиха нищо.

Навиците й бяха достатъчно непостоянни, за да позволят на родителите й да не се притеснят през първите десет-дванайсет часа, но след шестнайсет — дори по някакво чудо да бяха пропуснали другите доста очевидни факти — не би трябвало повече да се съмняват какво би могло да се е случило. Щяха да разберат, че е заминала. И в такъв случай трябваше да съобщят на властите, нали?

Рашмика правеше най-различни предположения. Властите по техните земи не бяха прочути с особена ефективност. Не беше изключено докладът за нейното изчезване просто да не бе стигнал до подходящото бюро. Като се имаше предвид бюрократичната инерция на всички нива, може би щеше да стигне там едва на следващия ден. Или пък властите бяха информирани, но поради една или друга причина бяха решили да не пускат тази вест по новинарските канали. Колкото и изкусителна да беше подобна мисъл, момичето не виждаше причина за такова протакане.

Нищо чудно на следващия завой да се натъкнеха на барикадиран от силите на реда участък от пътя. Крозе явно не смяташе, че това е възможно. Той караше машината все така безгрижно и бързо. Айсджамърът му познаваше старите заледени пътища толкова добре, че на неговия шофьор очевидно не му се налагаше да дава нещо повече от най-общи указания за посоката на движение.

Към края на първия ден от пътуването, когато Крозе се готвеше да отбие встрани от пътя за през нощта, хванаха за пореден път новинарския канал. Рашмика пътуваше вече от двайсет часа. Но пак не чуха нищо, от което да стане ясно, че някой е забелязал отсъствието й.

Почувства се пренебрегната, сякаш цял живот фатално бе надценявала значението си даже в дребните мащаби на полупустинните земи Вигрид.

И тогава се сети за друга възможност. Беше толкова очевидна, че се чудеше как не й бе дошла на ума веднага. Изглеждаше несравнимо по-логична от невероятните предположения, които бе правила до този момент.

Родителите й знаеха много добре, че бе заминала. Знаеха точно кога и знаеха точно защо. Беше ги запознала доста пестеливо с плановете си в писмото, което им остави, но не се съмняваше, че те щяха да се досетят за подробностите с голяма точност. Те дори знаеха, че тя бе продължила да общува с Линкс след скандала.

Не. Те знаеха с какво се е заела и че е свързано с брат й. Знаеха, че мисията й е продиктувана от любов или ако не от любов — от гняв. И причината да не съобщят на никого за заминаването й беше, че тайничко, въпреки всичко, което й бяха говорили през годините, въпреки многото предупреждения, с които я бяха отрупали за риска от приближаването до църквите, те искаха тя да успее. По своя тихичък и таен начин те се гордееха с това, което бе решила да направи.

Щом й дойде наум, тази мисъл я завладя със силата на неоспорима истина.

— Всичко е наред — обърна се тя към Крозе. — В новините няма да споменат за мен.

Той сви рамене.

— Какво те накара да бъдеш толкова сигурна в това пък сега?