Пропастта на опрощението

— Няма да имаме зрителен контакт, така че няма да бъдем в състояние да разговаряме. Но така ще бъде само няколко часа, най-много шест. — И побърза да добави, преди да бе успяла да се възпротиви отново: — Ще програмирам “Доминатрикс” да чака зад Халдора шест часа, после да се върне до сегашното си положение спрямо Хела. Не е толкова зле, нали? Ти поспи и почти няма да усетиш, че ме няма.

— Не прави това, Хорис. Не искам да се озова на място, където не мога да говоря с теб.

— Става дума само за шест часа.

Когато заговори, гласът й не прозвуча по-спокойно, но Куейч усети промяната в тона, което означаваше, че поне беше приела безполезността на спора.

— Но ако в това време се случи нещо — ако ти имаш нужда от мен или аз — от теб — няма да можем да говорим.

— Само за шест часа — повтори той. — Някъде около триста минути. Нищо работа. Ще мине, преди да сме разбрали.

— Не можеш ли да направиш нещо, което да ни позволи да разговаряме?

— Не мисля. Бих могъл да поставя пасивни рефлектори около Халдора, но точно този тип неща биха могли да отведат умната ракета обратно при теб. Във всеки случай, да заемат позиция ще им отнеме два-три часа. Дотогава аз вече може да съм слязъл под моста.

— Много ме е страх, Хорис. Наистина не искам да правиш това.

— Налага се. Просто се налага.

— Моля те, недей.

— Опасявам се, че планът вече е задействан — отвърна мило Куейч. — Изпратих нужните команди до “Доминатрикс”. Той се движи, скъпа. И ще се озове под сянката на Халдора след трийсетина минути.

Настъпи мълчание. За момент Куейч си помисли, че връзката може би вече се е разпаднала, а пресмятанията му са се оказали погрешни. Но тогава тя се обади:

— Защо изобщо си правиш труда да ме питаш, след като вече си взел решение?

ОСЕМ

Хела, 2727 година

През първия ден се движиха усилено, за да увеличат колкото може повече разстоянието от селищата в полупустинните области. Часове наред се носеха бързо по белите набраздени пътеки през бавно променящ се терен под траурното небе. От време на време отминаваха съобщителна кула, преден пост или дори се разминаваха с друга машина, която се движеше в обратната посока.

Постепенно Рашмика свикна с хипнотизиращото, отскачащо движение на ските, и се научи да ходи из айсджамъра, без да губи равновесие. От време на време сядаше в личното си отделение, свила колене до брадичката, като се вглеждаше в преминаващия край прозореца пейзаж и си представяше, че всяка безформена скала или леден къс съдържа отломка от извънземна империя. Мислеше много за скътлърите, виждаше в ума си как празните страници на тетрадката й се запълват с четливо написан текст и старателно защриховани рисунки.

Пиеше кафе или чай, консумираше дажбата си и от време на време разговаряше с Кълвър, макар и не толкова често, колкото му се искаше на него.

Когато бе планирала бягството си — само дето “бягство” не беше точната дума, защото тя не бягаше от нищо — но все пак, когато го беше планирала, рядко бе мислила по-далеч от излизането от селото. Няколкото пъти, когато бе позволила на ума си да стигне отвъд тези точки, си бе представяла, че се чувства значително по-спокойна, след като беше приключила с трудната част — напускането на дома си и на селото.

Оказа се, че съвсем не е така. Не беше толкова напрегната както в миговете, когато се бе измъкнала от къщи, но само защото беше невъзможно да остане много дълго в подобно състояние. Вместо това беше слязла до някакво плато от постоянно напрежение, възел в стомаха, който не можеше да развърже по никакъв начин. Чувстваше се така, отчасти защото сега мислеше в перспектива и мислите й проникваха в територия, която досега бе оставяла извън техния обсег. Изведнъж необходимостта да влезе в контакт с църквите се изправи пред нея като съвсем конкретно събитие в близкото бъдеще. Притесняваше я обаче и онова, което бе оставила след себе си. Нито три, нито дори шест дни не й се бяха сторили дълъг период, докато бе планирала пътуването си към керваните, но сега броеше всеки час. Представяше си как селото се мобилизира, осъзнало какво се е случило, как се обединява, за да я върне. Представяше си как представители на полицията тръгват след айсджамъра със своите бързи превозни средства. И без това не обичаха Крозе и Линкс. Щяха да решат, че двойката я беше убедила да постъпи така, че по един или друг начин именно те бяха причината за нейното нещастие. Ако ги настигнеха, нея щяха да я накажат, но Крозе и Линкс щяха да бъдат разкъсани от тълпата.

Не виждаше някакви признаци за преследване. Машината на Крозе наистина беше бърза, но в няколкото случая, когато се изкачваха на върха на някое възвишение, което им даваше видимост петнайсет-двайсет километра назад, така и не забеляза нищо.