Пропастта на опрощението

Васко наблюдаваше приближаването към главния остров с голям интерес. Вече летяха над черния океан толкова дълго, че изпита истинско облекчение, като видя отново следи от човешко присъствие. Същевременно светлините на далечните селища, разпръснати във вид на нишки, дъгички и пръстени, които очертаваха познатите донякъде заливи, полуострови и миниатюрни островчета, изглеждаха учудващо крехки и мимолетни. Дори когато пред погледите им се появиха покрайнините на Първи лагер, пак изглеждаха така, сякаш могат да бъдат угасени всеки момент, сякаш не са по-постоянни или значими от бледнеещото сияние на гаснещите въглени в лагерния огън. Васко знаеше, че човешкото присъствие на Арарат е несигурно и никога не трябва да се приема за гарантирано. Бяха му го втълпили от най-ранна възраст. Но до този момент никога не го беше усещал така ясно с всяка своя клетка.

Беше си създал прозорец в корпуса на совалката, който очерта с върха на показалеца, за да покаже какъв участък би искал да стане прозрачен. Клавейн му беше показал с нещо близко до гордост как да го направи. Васко подозираше, че корпусът отвън продължаваше да изглежда напълно черен и всъщност гледаше към екран, които имитира точно оптичните свойства на стъклото. Но когато ставаше дума за стари технологии — а тази совалка определено беше дело на стари технологии — не си струваше да приемаш нищо за гарантирано. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че лети, а не познаваше никой от своите връстници, който да го е правил.

Совалката се бе появила, след като Скорпион даде нужния сигнал с помощта на гривната си. Васко я проследи с поглед, докато се спускаше от облачната покривка и оставяше след себе си във въздуха бели спирали и завъртулки. Червени и зелени светлинки проблясваха от двете страни на корпуса, който напомняше излъскан обсидиан с делтовидния, вдлъбнат вид на скат.

Поне една трета от корема й беше болезнено ярка: решетки от актинийно ярки, частично нагънати термални елементи, увити в пашкул от премигваща пурпурно-индигова плазма. Претенциозно захванато шаси изплува от хладните точки на долната страна, като се развиваше и удължаваше в хипнотизиращ балет на вентили и панти. Неонови фигури проблясваха върху горната част на корпуса и очертаваха формите на люкове и вентилационни отвори. Совалката бе избрала зоната за приземяване, започна да слиза, описвайки спирали, и докосна земята с изискана точност, а шасито се сви, за да абсорбира тежестта на летателното тяло. Ревът на плазмените радиатори продължи да звучи още миг, преди да секне изнервящо рязко. Плазмата се пръсна и на нейно място остана само неприятна миризма на изгоряло.

Васко бе зървал и преди летателни апарати на колонията, но само от разстояние. Това беше най-впечатляващото нещо, което бе виждал до този момент.

Тримата тръгнаха към мястото за качване. Почти го бяха стигнали, когато Клавейн не прецени правилно крачките си и се запремята към скалите. Васко и прасето се спуснаха едновременно напред, но именно Васко пое главния удар от тежестта на стареца. Последва миг на облекчение и шок — Клавейн се бе усетил ужасно лек, като чувал слама. Васко дишаше толкова шумно, че се чуваше, въпреки подобното на чайник свистене на совалката.

— Добре ли сте, сър? — попита той.

Старецът го изгледа остро.

— Аз съм стар човек — отвърна той. — Не трябва да очаквате кой знае какво от мен.

Като размишляваше върху последните часове, които бе прекарал в присъствието на Клавейн, младежът не беше в състояние да си изгради някакво мнение. Старецът ту го развеждаше из совалката с благо гостоприемство, като го разпитваше за семейството му, хвалеше го за прозорливите въпроси, разказваше му вицове така, сякаш беше негов отдавнашен довереник, ту изведнъж ставаше леденостуден и дистанциран като комета.

Макар промените в настроението да ставаха рязко, без предупреждение, те се съпровождаха неизменно от забележима промяна на фокуса в очите на Клавейн, сякаш ставащото около него внезапно губеше значението си.

Първите няколко пъти, когато стана така, Васко реши, че е направил нещо, с което е предизвикал недоволството на стария човек. Скоро обаче забеляза, че отношението му беше същото и към Скорпион, а дистанцираните фази не бяха свързани толкова с гняв, колкото със загуба на сигнала, като радио, изгубило честотния си обхват. Той се понасяше неизвестно накъде, после изведнъж се връщаше в настоящето. Веднъж щом осъзна този факт, Васко престана да се тревожи толкова какво говори и върши в присъствието на Клавейн. Същевременно загрижеността му за умственото състояние на човека, когото връщаха у дома, нарастваше. Чудеше се къде ли се отнасяше Клавейн, когато престанеше да бъде в настоящето. Когато се държеше приятелски и беше фокусиран тук и сега, той беше напълно нормален. Но нормалността приличаше на образуваните от светлините форми, които виждаше през прозореца на кабината. Почти във всички посоки цареше мрак и мракът беше много повече от светлината.