Пропастта на опрощението

Екранът им показваше всичко. “Носталгия по безкрая” се разположи в кошарата, която й беше приготвил първосвещеникът, като пленено морско същество с чудовищни, митични пропорции. Специалните щипци и подпори изщракаха, захващайки кораба на стотици места, настройвайки се в момента към многобройните му неравномерности и архитектурни фантазии. Пораженията, които си беше нанесъл лайтхъгърът при спускането — отпадането на корпуса в средната му част и изхвърлянето на доста вътрешни части, — сега бяха очевидни и за момент Куейч се зачуди дали придобивката му не беше прекалено омаломощена, за да послужи за изпълнение на неговите замисли. Но съмненията изчезнаха веднага: корабът беше устоял на стреса от приближаването към рамката и на финалните, доста груби процедури по напасването с нея. Рамката беше създадена така, че да омекоти удара от приземяването на тази движеща се маса, но въпреки това в мига на колизията всички индикатори бяха светнали в червено. Все пак и рамката, и корабът — поне достатъчно голяма част от него — издържаха. Лайтхъгърът не си беше счупил гръбнака, двигателите не се отделиха от местата си. Беше оцелял след най-тежката част от своето пътуване и нито едно от нещата, които Куейч щеше да иска от него, нямаше да го изложи на подобно натоварване. Той олицетворяваше всичко, което бе желал.

Първосвещеникът даде знак на останалите да се приближат.

— Гледайте. Вижте как задната част на кораба е издигната, за да отклони отработените газове от повърхността на Хела. Съвсем лек ъгъл, но въпреки това — изключително важен.

— Когато двигателите се включат, той ще разкъса връзките на твоята рамка и ще отлети — каза Васко.

Куейч поклати глава.

— Не, няма. Не съм избрал първото място на картата, на което ми падна погледът. Това е изключително стабилен в геологично отношение регион. Самата рамка е захваната дълбоко в кората на Хела. Няма дори да помръдне. Повярвайте ми: след всички усилия, които положих, докато се добера до този кораб, надали бих забравил за геологията. — Чу се ново позвъняване. Първосвещеникът приближи поставен на метална стойка микрофон към устните си и прошепна нещо на намиращия се при рамката човек, с когото поддържаше връзка. — Вече е повдигнат — обяви той. — Няма причина двигателите да не бъдат включени. Мистър Малинин?

Васко доближи комуникатора до устните си. Поиска да говори със Скорпион, но му отговори друг от ръководителите.

— Молба корабът да включи двигателите си — каза Васко.

Но още преди да довърши изречението си, видя, че двигателите са се задействали. Еднакви струи бяла светлина, обкръжена с пурпурно, бликнаха от конджоинърските машини, а блясъкът им претовари камерата. Лайтхъгърът се придвижи леко напред в държащата го рамка, като последен, немощен опит за бягство на пленено морско животно. Държащите го машини обаче се огънаха, абсорбирайки удара от активирането на двигателите, и корабът постепенно се върна в първоначалното си положение. Двигателите работеха на пълни обороти.

— Гледайте — възкликна Грьолие и посочи към един от прозорците на мансардата. — Вижда се оттук.

Лъчите от отработени газове приличаха на две драскотини от избеляваща бяла светлина, изследващи хоризонта като прожектори.

Миг по-късно усетиха как „Лейди Моруина” потрепери.

Куейч повика главния лекар и посочи към очите си.

— Махни това чудовищно нещо от лицето ми. Вече нямам нужда от него.

— Устройството, което държи очите ти отворени ли?

— Махни го. Внимателно.

Грьолие направи каквото му беше казано и отдели предпазливо металната рамка.

— Ще бъде нужно време, докато клепачите ти се възстановят — обясни той. — Дотогава на твое място бих носил тъмните очила.

Първосвещеникът доближи въпросните очила до лицето си. Напомняше дете, което си играе с очилата на възрастен човек. Без рамката за поддържане на клепачите му те бяха прекалено големи, за да стоят на мястото си.

— Сега вече можем да тръгваме — обяви той.

Скорпион се върна на бегом до кораба си, качи се в него през отворената врата и отлетя по-далеч от останките на моста. Насеченият пейзаж се носеше отдолу, безброй остри черни сенки се протягаха по него като отделни петна от разлято мастило. Едната стена на Пропастта сега беше тъмна като нощ, докато другата беше осветена само близо до върха. Част от него искаше мостът да е все още на мястото си; искаше последното му действие да бъде отменено, за да има повече време за размисъл върху последствията. Винаги се беше чувствал така, след като навреди на някого или на нещо. Винаги бе съжалявал заради импулсивността си, но поне съжаленията му никога не траеха дълго.