Пропастта на опрощението

Отделението на Катедралната гвардия продължаваше да държи под око своите затворници, когато Грьолие излезе от мансардата, за да изпълни изречените шепнешком в ухото му нареждания на Куейч. Върна се с костюм с размерите на Рашмика: кървавочервен адвентистки модел, не като онзи, който бе носила по време на пътуването си с кервана.

Главният лекар пусна частите му в скута й.

— Сложи го — каза той. — Без да се бавиш. Аз не по-малко от теб искам да се разкарам от това нещо.

— Няма да ходя никъде без специалния костюм — заяви момичето, преди да погледне към майка си. — Или без приятелите си. Те идват с мен, и двамата.

— Не — отсече Куейч. — Те остават тук, поне докато ние с теб не влезем в кораба.

— Кой кораб? — попита Васко.

— Вашия, разбира се — отвърна първосвещеникът, сякаш това беше очевидно. — “Носталгия по безкрая”. Все още не знам почти нищо за него. На всичкото отгоре, изглежда, самият кораб също има мнение по всеки въпрос. Мистерии, мистерии… несъмнено с времето ще ги разрешим всичките. Знам само едно: не вярвам, че този кораб няма да реши да направи нещо глупаво, като например да се самовзриви.

— На борда му има хора — каза Васко.

— Въоръжена група от Катедралната гвардия опитва да го окупира, както е в рамката сега, докато говоря. За разлика от инфилтрирания отряд, тя ще разполага с необходимото оръжие и брони и няма да чака подкрепата на тепърва излитащи елементи. Уверявам ви, че ще прочистят кораба както трябва за броени часове, независимо какви номера ще опита да им изиграе. Докато това стане, единственото, което гарантирано ще накара кораба да не предприема нищо глупаво, е присъствието на Рашмика… извинения, на Ора. Видях как буквално се хвърли към моята рамка в мига, в който обявих намеренията си.

— Аз няма да те спася — обяви Рашмика. — С мен или без мен, смятай се за мъртъв, ако не ми дадеш сенките.

— Сенките остават тук заедно с твоите приятели.

— Това е убийство.

— Не, просто предпазливост. — Той повика с жест един от гвардейците да се приближи до кушетката. — Хейкън, дръж ги тук, докато научиш, че съм пристигнал жив и здрав в лайтхъгъра. Би трябвало да бъда там за не повече от трийсет минути, но няма да предприемаш нищо, без да съм ти казал. Разбрано?

Гвардеецът кимна.

— А ако не се свържете с нас, господин първосвещеник?

— Катедралата няма да стигне до западния край на моста през следващите четири часа. След три часа и половина можете да освободите своите затворници и да се махнете от нея. Прегрупиране на силите в рамката с кораба при първа възможност.

— А костюма, сър? — попита Хейкън.

— Оставяте го да падне в пропастта заедно с Лейди Мор. Катедралата ще отнесе със себе си своите демони, когато умре. — Сега Куейч насочи вниманието си към Грьолие, който помагаше на Рашмика с последните детайли около адвентисткия костюм. — Господин главен лекар? Случайно лекарската ви чанта да е с вас?

Грьолие го погледна скандализирано.

— Никога не излизам от дома си без нея.

— Тогава отворете я. Намерете спринцовка, съдържаща нещо мощно, като ДЕУС-Х. Това би трябвало да е достатъчно насърчаващо, не смятате ли?

— Намерете някакъв свой начин да контролирате момичето — отвърна Грьолие. — Аз тръгвам сам. Мисля, че е крайно време пътищата ни да се разделят.

— Може да поговорим за това по-късно — отвърна Куейч. — Но ми се струва, че засега вие се нуждаете от мен не по-малко, отколкото аз се нуждая от вас. Усетих, че настъпва лека криза в нашите взаимоотношения, затова накарах хората на Хейкън да извадят от строя кораба ви.

— Това не ме притеснява. Ще взема другия.

— Няма друг. Хората на Хейкън се погрижиха и за совалката на ултрите.

— В такъв случай всички сме вързани в катедралата, така ли? — попита Грьолие.

— Не. Както казах, ние отиваме в лайтхъгъра. Имайте вяра, господин главен лекар. Имайте вяра.

— Малко е късно за това — отвърна Грьолие.

Но още докато говореше, отвори лекарската си чанта и се взря в подредените в редици спринцовки.

В това време Рашмика довърши сама обличането на костюма. Нямаше шлем: засега все още не й го даваха. Тя погледна майка си, после — Васко.

— Не може да ги оставим тук. Трябва да дойдат с нас.

— Ще им бъде позволено да си тръгнат оттук, когато настъпи подходящият момент — увери я Куейч.

Рашмика усети студената спринцовка във врата си.

— Готова ли си да се размърдаш? — попита я главният лекар.

— Няма да ги оставя тук — настоя момичето.

— Ние ще се оправим — обади се Хури. — Ти тръгвай с него и прави, каквото ти казва. Сега ти си тази, която е от значение.

Рашмика си пое дълбоко въздух: приемаше това положение, тъй като знаеше, че няма друг избор.

— Да свършваме с това — каза тя.