Пропастта на опрощението

Обърна се. В далечината, зад приклекналата форма на паркиралия си кораб, видя “Лейди Моруина”. От мястото, на което се намираше, изглеждаше, че катедралата е стигнала до ръба на скалата. Скорпион знаеше, че всъщност й оставаше още път, но не след дълго наистина щеше да бъде тук.

Сега, когато мостът вече не съществуваше, те нямаше да имат друг избор, освен да спрат. Не можеше и дума да става за степен на риск или за някаква вероятност да прекосят Пропастта на опрощението. Той беше отстранил всякакво съмнение, свързано със ситуацията. Вече не можеше да става въпрос за слава, само за унищожение.

Ако бяха нормални, щяха да спрат.

В шлема му засвятка розова лампичка, придружена от острия глас на аларма. Скорпион спря, питайки се дали костюмът му не беше повреден. Розовата светлинка обаче означаваше, че костюмът получава мощно модулиран радиосигнал, извън обичайните честотни ленти за комуникация. Костюмът го питаше дали да преобразува сигнала и да му го препрати.

Скорпион погледна отново към катедралата. Трябва да беше оттам.

— Направи го — каза той.

Радиосигналът, както обясни костюмът, се повтарял: въртяла се кратка, предварително записана трансмисия. Форматът й бил аудио холографски.

— Дай да го видя — рече Скорпион, макар вече да не беше чак толкова сигурен, след като знаеше, че е от “Лейди Моруина”.

Върху леда на десетина метра от него се появи фигура. Не беше някой от хората, които бе очаквал да види. Нещо повече, изобщо не познаваше този човек. Фигурата не носеше скафандър и имаше странната, асиметрична анатомия на някой, който прекарва по-голямата част от съществуването си в свободно падане. Крайниците му бяха включени към някакви машинарии, а лицето му напомняше планетарна повърхност след кратка размяна на атомни бомби. “Ултра” — сметна той. Но после, след като поразмисли, реши, че този човек вероятно не беше ултра, а член на другата, изключително рядко общуваща с останалите пътуваща между звездите фракция: скайджаковете.

— Не можеше просто да го оставиш, нали? — произнесе фигурата. — Не можеше просто да живееш край него, не можеше да понесеш съществуването на нещо толкова красиво и същевременно — загадъчно. Трябваше да разбереш какво е това. Трябваше да узнаеш ограниченията му. Красивият ми мост. Красивият ми, деликатен мост. Направих го за теб, поставих го там като подарък. Но това не ти беше достатъчно, нали? Трябваше да го изпробваш. Трябваше да го унищожиш. Трябваше да го съсипеш.

Скорпион тръгна към фигурата.

— Съжалявам — промълви той. — Той не ме заинтригува.

— Това беше толкова красиво нещо — продължи мъжът. — Беше дяволски красиво.

— Стоеше на пътя ми — отвърна Скорпион.

Никой не можеше да види съобщението, до което беше получил достъп Куейч, изпратено до личния му дисплей към кушетката. Рашмика обаче видя мърдането на устните му и лекото му смръщване, докато го препрочиташе, сякаш беше допуснал грешка първия път.

— Какво има? — обади се Грьолие.

— Мостът — отговори първосвещеникът. — Изглежда, вече го няма там.

Грьолие се приведе по-близко към кушетката.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не изглежда да има, господин главен лекар. Индуктиращият кабел, линията, която използваме при спешни ситуации, явно е прекъсната.

— Значи някой го е прерязал.

— След момент ще имам картина на повърхността. Тогава ще разберем.

Всички се обърнаха към екрана, показващ слизането на “Носталгия по безкрая”. По него запремигваха призрачни цветове, после образът се стабилизира около позната картина, уловена от статична камера, най-вероятно закрепена за стената на самата пропаст Гинунгагап.

Първосвещеникът беше прав: там вече нямаше никакъв мост. Фантастичните завъртулки от захар и лед стърчаха от скалите в двата края, сякаш за да дадат представа за останалата част от моста чрез процес на елегантна математическа екстраполация. По-голямата му част обаче просто липсваше. А на дъното на пропастта не се виждаше и следа от някакви останки. Откакто беше разбрала, че ще трябва да прекосят, Рашмика неведнъж си беше представяла как той се сгромолясва. Но винаги беше виждала как полита надолу сред лавина от всевъзможни парчета, образуващи водопад от бляскави скъпоценни камъни, достоен за възхищение сам по себе си: нещо като омагьосана стъклена гора, в която човек може да се изгуби.

— Какво се случи? — попита първосвещеникът.

Рашмика се обърна към него.

— Има ли значение? От него няма и следа, както можете да се уверите и сам. Сега вече и дума не може да става да се мине по него. Няма причина катедралата да не бъде спряна.

— Ти не слушаше ли, момиче? — възкликна той. — Катедралата не спира. Катедралата не може да спре.

Хури се изправи, последвана от Васко.

— Не може да останем на борда й. Идваш с нас, Ора.

Рашмика поклати глава. Все още не беше свикнала да я наричат така.

— Няма да тръгна без онова, за което съм дошла.

— Тя е права — обади се някакъв нов глас, тънък и метален.