Пропастта на опрощението

Сега вече знаеше, че специалистите грешаха по отношение на моста. Той беше човешко творение, а не дело на скътлърите. Определено беше тук повече от един век, но сигурно не много по-отдавна. Но докато не го бяха разрушили, неговият произход и самата му природа бяха останали неизвестни. Той определено беше творение на големия научен напредък, но на научния напредък на демаршистката ера, а не на изчезнали извънземни същества. Мислеше си за мъжа, който се беше появил върху леда, за мъката му заради унищожаването на красивата му, безсмислена творба. Това обаче беше запис, а не жива трансмисия. Трябва да беше направен непосредствено след построяването на моста и програмиран да се активира при повреждането или унищожаването на структурата. Което означаваше, че човекът никога не беше изключвал подобна възможност; може би даже я беше предвиждал. На Скорпион това му прозвуча като оправдаване на очакванията.

Корабчето се отдели от страничната част на Пропастта. Сега се носеха над твърда земя и линията на Пътя се очертаваше ясно под тях. На не повече от три-четири километра “Лейди Моруина” хвърляше сянка далече назад по маршрута, който бе изминала, и я влачеше след себе си като черен булчински шлейф. Забрани си да мисли повече за моста и за неговия създател. Всичко, което искаше, всичко, което имаше значение сега, беше в катедралата. И той трябваше да намери начин да се добере до нея.

Приближи се още, така че да различава бавното пълзене на голямата крачеща машина. В последователните движения на високите й подпори имаше нещо хипнотично и успокояващо. Значи все пак не ставаше въпрос за измама, родена от собственото му въображение: “Лейди Моруина” продължаваше движението си, явно без да си дава сметка, че вече няма абсолютно никакъв шанс да прекоси безопасно пропастта.

Не беше очаквал това.

Може би щеше да започне да забавя всеки момент, когато намиращите се напред сензори доловяха прекъсването на пътя пред нея. Или пък просто щеше да продължи да крачи към ръба на пропастта, все едно мостът съществуваше. И тогава за първи път му мина мисълта, че може би спирането наистина не беше възможно и не беше просто заплаха от страна на Куейч.

Доближи се на около петстотин метра от катедралата, горе-долу на височината на върха на главната й кула. Имаше нужда единствено от място за приземяване и начин оттам да се добере до вътрешността на “Лейди Моруина”. Главната площадка за кацане беше пренаселена, не можеше да приземи кораба си на нея, без да рискува да блъсне някой от другите два летателни апарата, които вече се намираха там. Единият от тях му беше непознат, с червен цвят и напомняща раковина форма, другият беше совалката, с която Васко и Хури бяха пристигнали от “Носталгия по безкрая”. Совалката беше единственото средство, с които те двамата, заедно с Ора и костюма, можеха да се върнат в орбита, затова не можеше и дума да става да рискува да я повреди или да я бутне от площадката за приземяване.

Имаше обаче и други възможности, а кацането на предназначения за тази цел участък пропускаше елемента изненада. Заобиколи катедралата, поддържайки стабилна височината, като наблюдаваше как премигващата светлина се отразява в “Лейди Моруина” като лятна светкавица. Светлосенките се движеха с него, караха архитектурните особености да се появяват, за да се плъзгат и да се просмукват едни в други, сякаш катедралата се прозяваше, събудена от тежкия си каменно-метален сън. Дори главите на чудовищата се присъединиха към илюзията за движение, зейналите им глави като че ли го следяха с хитрата недоброжелателност на оръдейна кула.

Това не беше илюзия.

Видя ярко проблясване от една от главите, последвано от силно потреперване и накланяне на кораба му. В шлема му писнаха аларми. По командното табло светнаха предупредителни икони. Видя как катедралата и пейзажът се наклониха заплашително на една страна и усети как корабът започна да се спуска почти неконтролируемо надолу. Двигателите работеха на пълни обороти, правейки всичко възможно да стабилизират падащото корабче, но нямаше надежда да се отдалечи от “Лейди Моруина”, още по-малко — да достигне орбита. Скорпион дърпаше ожесточено контролните лостове, опитвайки да отклони пострадалия летателен апарат от защитната система на катедралата. Усети болка в гърдите, когато приложи максимален натиск върху кормилния лост, изпъшка от усилието и прехапа долната си устна. Усети вкуса на собствената си кръв. Друга от чудовищните глави избълва червен огън към него. Корабчето подскочи и полетя дори още по-бързо надолу. Скорпион се приготви за неизбежния удар, който последва миг по-късно. Остана в съзнание, когато корабът се удари в леда, но извика от болка — безсмислен рев от гняв и възмущение. Корабът се затъркаля и най-накрая спря на едната си страна. Отворената врата се намираше отгоре и през нея се виждаше разголеното сърце на Халдора.

Скорпион изчака не по-малко от минута, преди да помръдне.

ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДЕМ