Пропастта на опрощението

— Тя щеше да намери начин да стигне тук рано или късно — увери го Грьолие. — Нали е дошла точно заради това. Така или иначе, защо се притесняваш? — Главният лекар погледна към слизащия кораб, изобразен върху наблюдателния екран. — Ти получи, каквото искаше, нали? Нещо повече, сега твоята свещена машина те гледа и те поздравява.

— Нещо се е случило с кораба — заяви Куейч и вдигна треперещата си ръка към образа. Хвърли поглед към Васко. — Какво е това?

— Нямам представа — отвърна той.

— Корабът пак ще работи — успокои ги Хури. — На вас ви е необходим само заради двигателите. Тях ще получите. А сега ни пуснете да си вървим със специалния костюм.

Първосвещеникът се замисли върху думите й.

— Къде ще го отнесете, след като сте без кораб?

— За начало всяко друго място освен “Лейди Моруина” е по-добро — отговори Ана. — Вие може и да имате самоубийствени намерения, господин първосвещеник, но ние нямаме.

— Ако имах и най-малка склонност към самоубийство, мислите ли, че щях да живея толкова дълго?

Хури погледна към Малинин, после към дъщеря си.

— Той има начина да напусне това нещо. Никога не сте възнамерявали да останете на борда му, нали?

— Въпрос на правилно подбиране на мига — каза Куейч. — Корабът е почти в рамката. Това е мигът на триумфа. Това е мигът, когато всичко на Хела се променя. Всъщност мигът, когато самата Хела се променя. Няма да има повече Неизменен път, няма да има повече процесия от катедрали. Ще има само едно място на Хела, което се намира точно под Халдора, и това място няма да се мести повече. И то ще бъде заето само от една катедрала.

— Още не си я построил — вметна Грьолие.

— Има време, господин главен лекар. Всичкото време на света, веднъж щом предявя своя иск. Аз избрах къде да бъде това място, разбирате ли? Аз имам последната дума за Хела. Аз мога да завъртя този свят като глобус около оста му. Аз мога да го спра с един пръст.

— Ами “Лейди Моруина”? — попита главният лекар.

— Ако тази катедрала прекоси моста, така да бъде. Ако ли не, така ще акцентира върху края на една епоха и началото на друга.

— Той не иска тя да успее — прошепна Васко. — И никога не го е искал.

Откъм кушетката на Куейч нещо започна да звъни.

Скорпион не помръдваше от мястото си, въпреки че всички инстинкти му казваха да хукне назад. Набръчканата пурпурночерна сфера от детонирането на най-близката плондерна мина се бе спуснала към него, невъзможно да бъде спряна стена, заплашваща да го погълне заедно с частта от моста, върху която стоеше. Но той беше поставил трите заряда внимателно, а от Рьомонтоар знаеше, че действието на плондерните мини е напълно предвидимо, стига да се детонират. На Хела нямаше въздух, така че не можеше да става и дума за ударна вълна; единствената му тревога беше ограничаващият радиус на най-близката разширяваща се сфера. При малка грешка при съобразяването с неравномерността на терена той щеше да бъде в безопасност само на неколкостотин метра извън номиналните граници.

Мостът беше дълъг четирийсет километра. Беше наредил мините така, че центровете им да отстоят на седем километра и средната да бъде в най-високата точка на съоръжението. Комбинираният ефект от застъпването на сферите щеше да отнесе централните трийсет и четири километра от него, като остави незасегнати само по няколко километра от двата края на пропастта. Когато взриви мините, Скорпион се намираше на повече от километър и половина разстояние от ръба на пропастта.

Границата на сферата се намираше почти един километър по-нататък, но изглеждаше така, сякаш беше току под носа му. Тя се гънеше и издуваше, по неравната й повърхност се появяваха и изчезваха бръчки и мехури. Най-близката част на моста все още влизаше в каменната стена на пропастта: невъзможно беше да не си представя, че продължава и нататък. Но мостът вече го нямаше: нищо материално нямаше да остане след изпаряването на сферата.

Тя изчезна. Средната вече я нямаше, миг по-късно престана да вижда и най-далечната.

Тръгна към моста. Стърчащата част под краката му изглеждаше стабилна както винаги, макар вече да не беше свързана с другия край. Забави крачка, щом наближи мястото, където стърчащият език свършваше. Напълно възможно беше тази част да не е толкова здрава както предходната, която беше по-близо до скалата. Това място отстоеше само на метри от края на избухналата плондерна мина, където можеха да се очакват всевъзможни странни квантови ефекти. Нищо чудно атомните свойства на материала, от който беше изграден мостът, да бяха променени и това да бе довело до появата на фатални недостатъци. Редно беше човек — дори едно прасе — да действа внимателно.

Зави му се свят, когато наближи края. Мостът беше срязан невероятно чисто. Хирургическата точност на прореза и пълната липса на каквито и да било отломки създаваше впечатлението, че мостът сега се строеше. Това му помогна да не се чувства толкова като вандал, колкото като зрител на нещо, което тепърва трябва да бъде завършено.