Пропастта на опрощението

Прасето не хранеше илюзията, че се намира във физическото присъствие на Капитана. Костюмът беше просто фокус за вниманието му. Във всяко друго отношение Капитанът беше всеприсъстващ, както винаги, и го обграждаше отвсякъде, чрез всяка нишка от архитектурата. И макар Скорпион да предпочиташе да разговаря с нещо с лице вместо с празен скафандър, дори този вариант беше по-добър, отколкото да бъде съвсем сам. Знаеше, че е ранен лошо от лидера на адвентистите и че рано или късно, макар и със закъснение, ще почувства шока от тези рани. Нямаше представа колко силен щеше да бъде той. Преди двайсет години нямаше да обърне никакво внимание на нещо подобно. Сега му се струваше невероятно да отмине току-така каквото и да било. Чувстваше обаче, че докато има компания, е в състояние да отложи този момент. “Дай ми само няколко часа — помисли си той, — само колкото да оправим тази каша.”

Няколко часа бяха единственото, от което се нуждаеше, единственото, което искаше.

— Налага се да обсъдим нещо, Скорп. Ти и аз. Преди да е станало прекалено късно.

— Капитане?

— Трябва да направя нещо, преди да е станало неизпълнимо. Дойдохме тук по указания на Ора, с надеждата да открием нещо, което може да ни даде шансове срещу инхибиторите. Куейч и скътлърите винаги са били ключът, поради което преди девет години изпратихме Ора на Хела. Тя имаше задачата да събере информация, да се промъкне в катедралите през задната врата, без никой да заподозре връзката й с нас. Това беше добър план, Скорп. Най-добрият, с който разполагахме тогава. Но не трябва да пренебрегваме самата Халдора.

— Никой не я пренебрегва — отвърна прасето. — Ора вече мисли, че е осъществила контакт със сенките чрез онзи костюм. Това не е ли достатъчно засега?

— Може би щеше да бъде, ако адвентистите не ни бяха предали. Не ние контролираме въпросния костюм, а Куейч, а на него, очевидно, повече не може да се вярва. Време е да повдигнем летвата, Скорп. Не можем да залагаме цялата си вяра само в тази линия на преговорите.

— Значи да изстреляме инструментариума, както бяхме планирали.

— Той беше замислен само като предшественик. Най-вероятно от сондите няма да научим нищо, което вече не знаем от Ора. Рано или късно щеше да се наложи да извадим топовете.

За миг Скорпион забрави за болката си.

— И какво имаш предвид в такъв случай?

— Трябва да разберем какво има вътре в Халдора — отвърна Капитанът. — Трябва да пробием камуфлажа и не можем да си позволим да седим и да чакаме поредното изчезване.

— Оръжието от оръжейната — промълви прасето, отгатнало мисълта на свой събеседник. — Искаш да го използваме, нали? Да стреляме към планетата и да видим какво ще стане?

— Както казах, време е да извадим топовете.

— Това е последното от тези оръжия, което ни е останало. Нека да го използваме за нещо наистина важно, Капитане.

Костюмът го изгледа съсредоточено с черния отвор на плочата пред лицето си.

— Ще направя най-доброто, което мога — заяви той.

Костюмът забави крачка. Прасето спря зад него.

— Отпред има нещо, Скорп.

Скорпион се взря в мрака.

— Не виждам нищо.

— Усещам го, но имам нужда костюмът да погледне по-отблизо. Тук нямам камери.

Заобиколиха следващия широк завой, прекосиха няколко свързани помежду си коридори. Внезапно се озоваха в част на кораба, която се стори позната на Скорпион — един от коридорите, по които беше превел адвентистите по-рано същия ден. Приглушена сивкава светлина се процеждаше от аплиците по стената.

Там има тела, Скорп. Работата не изглежда добра.

Костюмът тръгна напред, газейки сред неописуеми течности. Телата представляваха потънали в мрак неподвижни издатини, потопени наполовина в кишата. Прожекторът на главата на костюма премигна, лъчът му заигра върху формите. Десетки плъхове се разбягаха от светлината.

— Не са адвентисти — заяви Скорпион.

Костюмът коленичи до най-близкото тяло.

— Познаваш ли ги?

Прасето също коленичи и сгърчи лице от пронизалата го от двете страни на раменете болка. Докосна най-близкото до Капитана тяло, обърна го, за да види лицето му. Напипа с пръсти грапавата кожа на превръзка върху око.

— Това е Орка Круз — промълви то.

Гласът му прозвуча безстрастно, простичко. “Тя е мъртва — помисли си то. — Тази жена, която ти беше вярна през повече от трийсет години от твоя живот, е мъртва. Тази жена, която ти помагаше, пазеше те, биеше се за теб и те разсмиваше с историите си, е мъртва, и умря заради твоята грешка, заради твоята глупост, заради неспособността ти да прозреш плановете на адвентистите. И единственото, което усещаш сега, е, че нещо, което си притежавал, е било стъпкано.”

Последва съскане от бутала и сервомеханизми. Чудовищната желязна ръкавица от костюма на Капитана го докосна леко по гърба.

— Всичко е наред, Скорп. Знам как се чувстваш.

— Не чувствам нищо.

— Точно това имам предвид. Прекалено рано е, всичко стана твърде внезапно.

Скорпион погледна към другите тела — знаеше, че всички са на членове на „Оръжие на сигурността”. Оръжието им го нямаше, но по никой от тях нямаше следи от явни наранявания. Той обаче нямаше да забрави скоро изражението на Круз.